— Искаш да кажеш, че Айез Седай са го направили? Аз си мислех, че говориш за своя меч.
— Не всички оръжия със знака на чаплата са дело на Айез Седай. Малцина мъже умеят да въртят меча с такова умение, че да бъдат наречени майстори на меча и да бъдат удостоени с този знак, но въпреки това не са останали повече от четири-пет меча, които наистина са създадени от Айез Седай. Повечето от останалите са произведени в ковачници на добри майстори от най-добрата стомана, която хората могат да излеят, но все пак излята от обикновена човешка ръка. Но този меч, който е в ръцете ти, овчарю… това оръжие, ако можеше да говори, би разказало над три хиляди годишна история.
— Значи не мога да се измъкна от тях — въздъхна Ранд. — Нали? — Той завъртя меча си на върха на ножницата. Не му изглеждаше по-различен, отколкото досега, преди да знае какво представлява. — Работа на Айез Седай. — „Но на мен ми го даде Трам. Даде ми го моят баща.“ Отказа се да мисли как един овчар от Две реки би могъл да се сдобие с острие със знака на чаплата. В подобни мисли се криеха опасни подводни течения, дълбочини, в които не желаеше да навлиза.
— Наистина ли искаш да се махнеш, овчарю? Отново ще те запитам. Тогава защо не си тръгна? Заради меча ли? За пет години бих могъл да те направя достоен за него. Да те направя истински майстор на меча. Китките ти са здрави, балансираш добре и не допускаш една и съща грешка два пъти. Но не разполагам с цели пет години, за да те обуча изцяло, нито мисля че ти имаш пет години, за да се учиш. Както и да е, добре че поне не се препъваш в оръжието си. Държиш се така, сякаш мечът наистина подхожда за кръста ти, овчарю, и повечето селски тиквеници веднага ще го усетят. Но всичко това ти си го имаше още в деня, в който си го окачи. Тогава защо още стоиш тук?
— Мат и Перин все още са тук — промърмори Ранд колебливо. — Не искам да си тръгна преди тях. Никога повече… може да не ги видя — поне за много години. — Той опря глава в стената. — Кръв и пепел! Най-малкото защото си мислят, че съм се побъркал, затова че не искам да тръгна с тях обратно към село. Нинив гледа на мен ту като на шестгодишно хлапе, което си е ожулило коляното, ту като на съвсем непознат човек. Човек, когото би могла да обиди, ако го погледне отблизо. Тя е Премъдра и не мисля, че се бои от нещо, но въпреки това… — Той поклати глава. — А и Егвийн. Да ме изгори дано! Тя поне разбира, че трябва да си тръгна, но всеки път, когато спомена за това, ме поглежда така, че нещо отвътре сякаш ме свива на възел и… — Той затвори очи и притисна дръжката на меча в челото си, като че ли можеше с нея да потисне това, което го мъчеше. — Иска ми се да… Иска ми се…
— Иска ти се всичко да си беше така, както преди, нали, овчарю? Или ти се иска момичето да тръгне с теб, вместо да отиде в Тар Валон? Смяташ, че би могла да се откаже да стане Айез Седай пред възможността да изживее един живот в странство? С теб? Какво пък, ако й поставиш въпроса както трябва, може и да го направи. Любовта е странна. — Гласът на Лан прозвуча необичайно уморено. — Едва ли има нещо по-странно от нея.
— Не. — Наистина, тъкмо това му се беше искало. Тя да тръгне с него. Той отвори очи, опря гръб в стената и заговори с по-голяма решителност. — Не, не бих й позволил да тръгне с мен, дори и да поиска. — Не можеше да й го причини. Но, о, Светлина, нямаше ли да е прекрасно, ако поне за минутка тя го помолеше за това? — Всеки път, когато й се стори, че се опитвам да й кажа какво трябва да направи, тя става упорита като муле, но аз все още мога да я спася от това. — Дощя му се тя отново да си е в Емондово поле, но това бе изгубено безвъзвратно от деня, в който Моарейн се появи в Две реки. — Дори това да означава, че тя ще стане Айез Седай. — С крайчеца на окото си долови вдигнатата вежда на Лан и се изчерви.
— И това ли е единствената причина? Искаш да прекараш колкото се може повече време с приятелите си? Затова ли си влачиш краката и се мотаеш?
Ранд сърдито се изправи.
— Добре де, всичко е заради Моарейн! Изобщо нямаше да съм тук, ако не беше тя, а тя дори не желае да говори с мен.
— Ти щеше да си мъртъв, ако не беше тя, овчарю — отвърна Лан равнодушно, но Ранд продължи:
— Тя ми каза… каза ми ужасни неща, за мен самия. — Стисна толкова здраво меча, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Че ще полудея и ще умра! А след това отказа дори и дума да ми продума повече. Държи се с мен така, сякаш не съм нещо по-различно от деня, в който за пръв път ме намери, и това не ми се нрави.
— Искаш тя да се държи с теб по начин, подобаващ на това, което си сега?