Потръпна и завърза денка.
— С това се свърши. — Но се сети отново за вятъра на върха на кулата и тихо добави: — Странни неща стават толкова близо до Погибелта. — Не беше сигурен, че вярва на тези думи, най-малко на съдържанието, което Лан се бе опитал да вложи в тях. Но във всички случаи, дори и без появата на Амирлинския трон, отдавна бе дошло времето да напусне Фал Дара.
Загърна се с плаща, който си бе оставил — тъмнозеления, който му напомняше за дома, за фермата в Западния лес, където бе отраснал, и за Водния лес, където се бе научил да плува — след това окачи на колана си меча със знака на чаплата и провеси от другата страна колчана със стрелите. Лъкът му с неизпъната тетива висеше на стената до лъковете на Мат и Перин — беше с две длани по-висок от собствения му ръст. Беше си го направил сам, след като пристигна във Фал Дара, и само още двама души, Лан и Перин, можеха да го изпънат. Нагласи одеялото и новия си плащ и ги метна на лявото си рамо, а върху тях постави седлото и стисна дръжката на меча. „Мечът да ти е подръка. Нека си мислят, че си опасен. Може би все някой ще се хване.“
Открехна предпазливо вратата и се увери, че коридорът е почти празен. Някакъв слуга в ливрея притича край него, но не го удостои дори с поглед. Щом забързаните му стъпки заглъхнаха, Ранд излезе в коридора.
Мъчеше се да върви естествено, дори небрежно, но знаеше, че с багажа и седлото на гърба прилича точно на това, което беше — човек, тръгнал на път, от който няма намерение да се връща. Тромпетите призоваха отново, този път по-глухо.
Конят му, висок дорест жребец, се намираше в северната конюшня, наричана още Владетелската конюшня, близо до портата, използвана от самия лорд Агелмар, когато излизашо да язди. Но точно днес владетелят на Фал Дара или някой от фамилията едва ли щеше да язди, така че конюшнята трябваше да е празна, с изключение на конярите. От стаята на Ранд до Владетелската конюшня можеше да се стигне по два пътя. Единият щеше да го преведе обиколно около цитаделата, зад личната градина на лорд Агелмар, после покрай задния край на крепостта, през ковачниците на налбантите, които в този момент най-вероятно също бяха празни, и през двора на конюшните. Достатъчно дълго, за да имат време да издадат заповед за издирването му, да го намерят и да го спрат преди да е стигнал до коня си. Другият беше по-кратък — през парадния двор, където в момента пристигаше самата Амирлин с поне дузина Айез Седай.
При тази мисъл кожата му отново настръхна. Вече си бе имал работа с повече Айез Седай, отколкото се полагат на един обикновен човек за цял живот. Дори само една от тях беше повече от достатъчно. Всички сказания го твърдяха и той лично го беше изпитал. Въпреки това не се изненада, когато краката му сами го повлякоха към парадния двор. Никога нямаше да види легендарния Тар Валон — такъв риск не можеше да си позволи нито сега, нито никога — но можеше поне да хвърли един поглед към Амирлинския трон преди да замине. Щеше да е все едно да види кралица. „Едва ли ще е толкова опасно само да я погледна отдалече. После ще се махна и тя изобщо няма да разбере, че съм бил тук.“
Отвори обкованата с желязо врата към външния параден площад и пристъпи мълчаливо навън. Проходите на стените, които го обкръжаваха, бяха претъпкани с воини, със слуги в ливреи, чистачи в изцапани с конска тор престилки, отрупани нагъсто, с деца, яхнали раменете на възрастните, за да могат да виждат над главите им, или надничащи иззад кръстовете и коленете им. Всички тераси за стрелците бяха претъпкани като кошове с ябълки и дори от бойниците надничаха любопитни лица. Други хора бяха образували човешка стена около площада. Всички мълчаливо очакваха предстоящата церемония.
Като се извиняваше на хората, които се случваше да бутне, Ранд започна да си пробива път покрай стената пред ковачниците и складовете за стрели. Фал Дара си беше укрепление, въпреки размерите на крепостта и мрачното й величие, и всички постройки в нея бяха предназначени за военни цели. Някои го изглеждаха намръщено, докато други се втренчваха озадачено в седлото и дисагите му, но никой не нарушаваше възцарилата се тишина. Повечето дори не си правеха труда да погледнат кой ги е бутнал.
Не му беше трудно да вижда над главите на тълпата какво става сред площада. Точно пред вътрешната страна на парадните порти се бяха подредили шестнадесет конници. Нямаше и двама с еднакво снаряжение и еднакви мечове и нито един не приличаше на Лан, но Ранд не се съмняваше, че са Стражници. С кръгли и квадратни, с издължени и тесни лица — всички те имаха такъв вид, сякаш виждаха неща, които другите не можеха да видят, и чуваха неща, които останалите не можеха да чуят. Застанали в отпуснати пози, приличаха на глутница вълци. У всички имаше само едно общо нещо: всички до един бяха наметнати с плащове, чиито цветове се преливаха, като онзи, който Ранд за пръв път бе видял на раменете на Лан, плащът, който понякога сякаш се сливаше с околната среда и изчезваше заедно с човека, който го носеше. Не беше никак лесно да наблюдаваш толкова подобни плащове на едно място, без да ти се свие стомахът.