На десетина крачки пред Стражниците стоеше редица жени, изправени пред конете си, с отметнати качулки на пелерините си. Сега вече можеше да ги преброи. Четиринадесет. Четиринадесет Айез Седай. Не можеше да са нищо друго. Високи и ниски, тънки и закръглени, с подрязани или дълги коси, спуснати на раменете или вързани на плитка. Дрехите им бяха не по-малко разнообразни от тези на Стражниците и с толкова различни кройки и цветове, колкото бяха жените. И все пак между тях също имаше нещо общо, нещо, което се долавяше само когато бяха застанали така една до друга. За жени те сякаш нямаха възраст. От това разстояние човек можеше да ги вземе за млади, но той знаеше, че отблизо ще се окажат досущ като Моарейн. Млади на пръв поглед, но всъщност не толкова, с гладка кожа на лицето, но с твърде зряло изражение и очи, които знаеха твърде много.
„Отблизо ли? Глупак! Та аз вече съм твърде близо! Да ме изгори дано, вече отдавна трябваше да съм далеч оттук.“ Понечи да продължи към целта си — друга обкована с желязо врата на отсрещната страна на площада, но не можа да се сдържи да не погледне какво става в средата му.
Външно спокойни, Айез Седай не обръщаха никакво внимание на множеството зрители и следяха единствено спуснатите завеси на паланкина, който се намираше в центъра на площада. Конете, които го носеха, стояха мирно, като че до тях бяха застанали коняри, но всъщност до паланкина стоеше само една снажна жена с лице на Айез Седай, която изобщо не поглеждаше към животните. Държеше пред себе си с две ръце висок колкото нея жезъл, увенчан с позлатен пламък.
В другия край на площада, срещу паланкина, бе застанал лорд Агелмар — изправен, неподвижен и безмълвен като скала, с неразгадаемо изражение. Тъмносиньото му сетре с висока яка бе извезано с трите червени лисици в бяг, герба на Двора Джагад, и възнасящия се Черен ястреб — символа на Шиенар. До него стоеше шамбаянът Ронан, попрегърбен от тежестта на годините, но все още снажен; знакът на трите червени лисици увенчаваше високия жезъл в ръцете му. Ронан беше равнопоставен на Елансу в надзора над цитаделата — шамбаян и шатаян, но Елансу бе оставила в неговите ръце твърде малко задължения, свързани главно с церемониите и ролята му на личен секретар на лорд Агелмар. Косите и на двамата бяха завързани на бели като сняг опашки.
Всички участници в церемонията — Стражниците, Айез Седай, владетелят на Фал Дара и неговият шамбаян — стояха безмълвни. Наблюдаващото множество сякаш бе спряло да диша. Въпреки желанието си Ранд се закова на място.
Изведнъж Ронан вдигна жезъла в ръцете си и удари силно три пъти с него в широките каменни плочи, за да призове към тишина.
— Кой пристига тук? Кой пристига тук? Кой пристига тук?
В отговор жената до паланкина също удари три пъти с жезъла си.
— Пазителят на Печатите. Пламъкът на Тар Валон. Амирлинския трон.
— Защо трябва да пазим? — запита настоятелно Ронан.
— Заради надеждата на човечеството — отвърна високата жена.
— От кого пазим?
— От сянката по обед.
— Колко още ще бдим?
— От изгрев слънце до изгрев слънце, докато се върти Колелото на времето.
Агелмар се поклони и полъхът на пролетния вятър развя бялата опашка на косата му.
— Фал Дара ви предлага хляб, сол и гостоприемство. Добре дошла, Амирлински трон, във Фал Дара. Тук пазим неотстъпно. Тук мирът е съхранен. Добре дошла.
Високата жена дръпна завесата на паланкина и от него слезе Амирлинския трон. Тъмнокоса и лишена от възраст като всички Айез Седай, тя стъпи на земята и бавно огледа събралото се множество. Ранд присви очи, когато погледът й премина през него; за миг му се стори, че го докосна. Но очите й продължиха нататък и се спряха на лорд Агелмар. Един лакей в ливрея коленичи до нея и й поднесе сребърна табла със сгънати влажни кърпи, от които все още се вдигаше пара. Тя изтри церемониално ръцете и лицето си.