Разсеяно си помисли дали след тази среща прислугата ще бъде отстранена. „Прислугата чува всичко.“ Взря се в очите на момичето над сладката усмивка на устните й. Кухи очи. Празни. Очи на кукла. По-мъртви от самата смърт.
Девойката се отдалечи с грациозна стъпка, а той потръпна и надигна чашата към устните си, но бързо се опомни. Не това, което бяха направили с момичето, го беше смразило. Тревожеше го по-скоро фактът, че всеки път, когато му се стореше, че е забелязал някаква проява на слабост у новите си господари, се оказваше, че отново се е заблудил, и предполагаемата слабост биваше пресечена с удивително безмилостна точност. Основното правило в целия му живот бе да търси чуждата слабост, защото всяка слабост беше пукнатина, в която той можеше да проникне, да задълбае и да наложи влиянието си. Стига сегашните му господари, новите му господари, изобщо да имаха някаква слабост…
Навъсен зад маската си, той огледа другите присъстващи. Съучастниците си. Сред тях поне слабост имаше в изобилие. Нервността им ги издаваше, дори и онези, които проявяваха достатъчно разум, за да не проговарят. Вдървената стойка на онзи там, рязкото подръпване на полите на тази тук. Поне една четвърт от тях, както можеше да прецени, не съумяваха да се скрият зад черните си маски. Облеклото им достатъчно ги издаваше. Една жена, изправила се пред стенно пано, говореше тихо на някого — не можеше да се види добре мъж ли е, или жена. Но тя очевидно беше избрала това място, тъй като цветовете на паното открояваха дрехите й. И двойно по-глупаво привличаше вниманието към себе си, защото пурпурната й рокля с дълбоко срязано деколте, което показваше твърде много разголена плът, и златните й пантофки, я разкриваха, че е иллианка, и то богата, може би дори с благородна кръв.
Недалече от иллианката стоеше друга жена, самотна и забележително мълчалива, с лебедова шия и лъскава черна коса, стигаща до кръста й. Бе облегнала гръб на каменната стена и оглеждаше всичко наоколо. Виж, у нея не се забелязваше и следа от нервност, само трезво самообладание. Това само по себе си бе удивително, но златистата й кожа и кремавата й роба, закопчана до шията, така че да не показва нищо освен голите й ръце, но в същото време ефирна и някак си почти прозрачна, само намекваща за онова, което е под нея, безусловно я определяха като лице с кралска кръв от Арад Доман. И освен ако мъжът, който наричаше себе си Борс, не се заблуждаваше съвсем, широката златна гривна на китката й носеше символите на тамошната кралска фамилия. Не можеше да не е нейната собствена — никой от знатните доманци не би скършил прословутата си надменност и не би се унижил да носи знаците на друг кралски двор. Пълна глупост!
Покрай него премина мъж в небесносиньо шиенарско сетре с висока яка и го огледа от глава до пети с бдителните си очи зад черната си маска. Стойката го издаваше, че е воин — изпънатите рамене, погледът, който непрекъснато шареше наоколо, и десницата, сякаш всеки момент готова да посегне към липсващия меч, говореха достатъчно красноречиво за занаята му. Шиенарецът не удостои с особено внимание мъжа, който наричаше себе си Борс — изгърбената му приведена стойка не предполагаше никаква заплаха за него.
Мъжът, който наричаше себе си Борс, изсумтя след шиенареца, чиято десница потръпваше и чиито очи продължаваха да шарят напред за някаква опасност. Можеше да ги различи всички, по съсловие и страна. Търговец и воин, обикновен гражданин и благородник. От Кандор и Кайриен, от Салдеа и Геалдан. От всяка държава и почти всеки народ. Ноздрите му се сбърчиха от внезапно отвращение — видя дори един Калайджия със зелен брич и яркожълто сетре. „Ще минем и без тях, когато дойде Денят.“
Прикриващите се не бяха по-трудни за отгадаване, колкото и да се бяха загърнали в плащовете си и да се присвиваха. Под гънките на една тъмна роба забеляза сребристите ширити по ботушите на един Върховен лорд на Тийр, а под друга се мернаха шпорите с лъвски глави, които не можеше да носи никой друг освен някой от гвардията на кралицата на Андор. Някакъв мършав непознат — мършав дори под влачещата се по пода тъмна роба и загърнат в безлико сиво наметало, закопчано с най-обикновена сребърна игла, се взираше изпод сенките на дълбоката си гугла. Можеше да бъде кой ли не, откъде ли не… ако не беше татуираната между палеца и показалеца му шестолъчна звезда. Значи един от Морския народ, а ако се погледнеше и лявата му ръка, щеше да се разбере от кое племе и клан е. Мъжът, който наричаше себе си Борс, не си направи труда да погледне.