Изведнъж почувствал се самотен и изгубен, той опря рамо в каменната стена на коридора. С невиждащи очи се взря в празната далечина и му се привидяха твърде нежелани неща. „Опитомен. Нима наистина ще е толкова лошо? Веднъж да се свърши. Наистина ли ще свърши?“ Затвори очи, но продължаваше да вижда самия себе си, как се крие като заек и няма къде да избяга, а Айез Седай стесняват кръга около него като хищни врани. „Веднъж опитомени, повечето мъже умират. Не им се иска да живеят повече.“ Твърде добре си спомняше думите на Том Мерилин, за да може да го приеме. Отърси енергично глава и тръгна по коридора. Нямаше смисъл да стои на едно място, докато го намерят. Все пак, колко време му оставаше, докато го намерят? Като овца в кошара. Колко време? Докосна дръжката на меча. „Не, няма да бъда като овца. Въпреки Айез Седай и всички останали.“ Почувства се глупаво, но продължи напред с повече решителност.
Хората се връщаха към обичайните си задължения. От кухнята, близо до Голямата зала, където Амирлинския трон и нейната свита щяха да пируват тази вечер, се носеше врява и дрънчене на съдове. Готвачки, кухненски прислужници и носачи се суетяха припряно из нея; над огньовете се въртяха дълги шишове с нанизани на тях парчета месо. Той бързо си проправи път през горещината и парата, през миризмите на печено и кухненски подправки. Никой не му обърна особено внимание; всички бяха твърде улисани в работата си.
Задните помещения за слугите гъмжаха като разринат мравуняк. Мъже и жени сновяха и си надяваха най-хубавите и чисти ливреи. Момченца размахваха дървени мечове, а момиченцата бяха наизвадили издяланите си от дърво кукли и всяко твърдеше, че нейната е Амирлинския трон. Много от вратите на малките слугински стаички стояха постоянно отворени, преградени само с дебели завеси. Обикновено това означаваше, че обитателите им са готови да посрещнат гости, но в момента просто показваше, че бързат. Дори онези, които му се покланяха, го правеха набързо, без да се спират.
Дали някой от тях, докато обслужваше, нямаше да чуе, че го търсят, и да спомене, че го е видял? Да проговори пред някоя Айез Седай и да каже къде могат да го намерят? Струваше му се, че го изглеждаха лукаво, докато преминаваше из коридорите на слугинския отсек, и се взират преценяващо след него. Струваше му се, че дори дечицата го изглеждат с проницателно любопитство. Знаеше, че всичко това е само плод на въображението му — сигурен беше, не можеше да е другояче — но въпреки това, когато помещенията на слугите останаха зад гърба му, се почувства сякаш току-що се е измъкнал от капан, който всеки миг можеше да щракне.
Някои места из цитаделата бяха безлюдни. Все едно че обитателите им внезапно бяха пуснати в почивка. Ковачниците например — със загаснали огнища и празни наковални. Празни. Студени. Безжизнени. И въпреки това като че ли не бяха празни. Кожата му настръхна и той се завъртя на пети. Не, тук наистина нямаше никой. Само огромните квадратни скринове с ковашки инструменти и варелите за закаляване, пълни с мазнина. Космите по врата му настръхнаха и той отново рязко извърна глава. Чукове, маши и клещи, окачени на местата си по стените. Той ядосано огледа голямото помещение. „Не, тук няма никой. Това е само въображението ми. Този вятър и Амирлин. Те са достатъчни да си въобрази човек какво ли не.“
Извън двора на оръжейниците вятърът внезапно се завихри около него. Въпреки волята си той подскочи стреснато — стори му се, че иска да го сграбчи. За миг отново подуши смътно доловимата миризма на гнило и чу как нечий глас зад гърба му се изкиска лукаво. Само за миг. Изплашен, той се завъртя и отново огледа всичко наоколо. Дворът, настлан с груб камък, бе абсолютно празен, с изключение на него самия. „Само това твое проклето въображение!“ Въпреки това се затича и му се стори, че отново чува зловещия кикот зад гърба си, този път без вятъра.
В двора на дърводелците неведомото присъствие отново се появи. Чувството, че тук има някой. Усещането, че към него надничат нечии очи: иззад високите купчини дървени трупи или камарите нацепени дърва, или през процепите между подредените дъски и бичмета, приготвени да бъдат отнесени в другия край на двора, в дърводелската работилница, която бе затворена. Реши да не се оглежда повече, отказа се да мисли възможно ли е изобщо нечии очи да се придвижват толкова бързо от едно място на друго, в един миг зад купчината дърва за огрев и веднага след това — да прекосят двора и да се озоват зад подредения дървен материал, без дори да успее да ги мерне, колкото и внимателно да се оглежда. А беше сигурен, че са едни и същи очи. „А може би просто вече полудявам.“ Ранд потръпна. „Не, още не. О, Светлина, моля те, още не.“ Превил гръб, той се прокрадна през дърводелския двор. Очите го последваха.