През тъмни коридори, осветени само от по някой и друг факел, през складови помещения, пълни със сух грах и боб, отрупани с щайги изсъхнала ряпа и глави цвекло, или напълнени догоре с бъчви вино или каци осолено говеждо, или бурета с ейл — очите бяха навсякъде: или го следваха, или вече го чакаха, когато се озовеше в следващото помещение или коридор. Не усещаше ничии стъпки освен собствените си, не чуваше изскърцване на врата, освен когато той самият отваряше или затваряше, но очите бяха там. „Светлина, полудявам!“
А след това отвори поредната врата на някакъв склад и го обля вълна от човешки гласове и смях, която го изпълни с облекчение. Тук дебнещите, невидими очи ги нямаше. Влезе.
Половината помещение беше пълно до тавана с чували зърно. В другата половина дузина мъже бяха коленичини в плътен полукръг пред голата стена. Всички бяха облечени в къси кожени палта и бяха с подстригани като с паница коси, типични за слугите. Липсваха както воинските опашки, така и ливреите. Между тях нямаше такива, които можеха случайно да го издадат. „А нарочно?“ Сред тихото мъжко мърморене се чуваше тракането на зарове, прекъсвано от нечий дрезгав смях при хвърлянето.
Лоиал наблюдаваше играта на зарове, търкайки замислено брадичка с кутрето си, по-дебело и от най-големия човешки палец, а главата му стигаше почти до гредите, на близо два разтега над пода. Появата на Огиер не беше нещо обичайно за Граничните земи, както и за където и да било другаде, но тук все пак те бяха познати и приети, а и Лоиал вече от доста време пребиваваше във Фал Дара и видът му не предизвикваше особено оживление. Тъмната туника на Огиер с високата твърда яка бе закопчана до врата му и падаше свободно над високите му ботуши. Един от джобовете му беше издут от нещо. Книги най-вероятно, доколкото Ранд го познаваше. Дори когато гледаше залаганията, Лоиал не можеше да се раздели за дълго с любимите си книги.
Въпреки тревогите си Ранд усети, че се е ухилил. Лоиал често предизвикваше усмивката му. Огиер знаеше толкова много за някои неща и толкова малко за други, а изглежда, искаше да знае всичко. И все пак Ранд помнеше какво бе изпитал, когато за първи път видя Лоиал, с туфите косми, стърчащи от клепналите му уши, с веждите му, провиснали като дълги мустаци, и носа му, широк почти колкото лицето му — видя го и си помисли, че стои пред тролок. Все още го беше срам за това. Огиер и тролоци. Мърдраали и какви ли не още ужасии от тъмните кътчета на среднощни приказки. Неща от сказания и легенди. Така си беше мислил за тях преди да напусне Емондово поле. Но откакто напусна родния дом, беше срещал твърде много въплътени и крачещи по света сказания, за да продължава да е сигурен кое е истинско и кое — измислено. Айез Седай, невидими преследвачи, вятър, който те хваща и задържа. Усмивката му угасна.
— Всичко от приказките е истина — промълви той.
Ушите на Лоиал помръднаха и той извърна глава към Ранд, Когато видя кой е, широкото му лице се разполови в усмивка.
— А, ето те и теб. — Гласът му избръмча като майски бръмбар. — Не те видях на Посрещането. Виж, такова нещо досега не бях виждал. Не мислиш ли, че изглежда малко уморена? Не ще да е лесно да си Амирлин. По-тежко е, отколкото да си Стареи, предполагам. — Той замълча замислено, но само колкото да си поеме дъх. — Кажи ми, Ранд, и ти ли играеш на зарове? Тук играят по-проста игра, само с три зара. Ние в стеддинг използваме четири. Но знаеш ли, не ми дават да се включа. Казват ми само „Слава на Строителите“, обаче не смеят да залагат срещу мен. Не смятам, че е честно. А ти? Заровете, които използват, са толкова дребни — той се навъси, оглеждайки един от заровете в дланта си, голям почти колкото човешка глава — но все пак мисля…
Ранд го сграбчи за ръката. „Строителите!“
— Лоиал, Огиер са построили Фал Дара, нали така? Знаеш ли някакъв изход оттук освен портите? Макар и някаква дупка, от която да изпълзи човек. Или канал. Каквото и да е, колкото да може човек да се провре през него. Е, и ако не духа вятър в нея, ще е още по-добре.
Лоиал се намръщи с досада и дългите му вежди се спуснаха почти до бузите.