— Хюрин, сигурен ли си за Фейн? Хюрин? — Откакто бяха влезли в селото, беше трудно да накара душещия да погледне в друга посока. — Хюрин!
— Какво? Ох! Фейн, Да. — Ноздрите на Хюрин се разшириха. — Това не мога да го сбъркам, колкото и да е старо. В сравнение с неговата диря един мърдраал ухае на рози. Минал е оттук, и още как, но мисля, че е бил сам. Във всеки случай, тролоци с него не е имало, а и да е водил Мраколюбци, не ще да са правили кой знае какво.
Около хана настъпи някаква суматоха, хората се развикаха и започнаха да сочат нещо. Не към Перин и другите двама, а към нещо, което Перин не можеше да види. Нещо извън селото.
— Хайде на конете де! — повтори Мат. — Може да са сеанчанци.
Перин кимна и тримата хукнаха към конете си — бяха ги вързали зад една изоставена къща. Мат и Хюрин се скриха зад ъгъла, а Перин погледна назад към хана и се вцепени. В селището навлизаше дълга колона ездачи. Чеда на Светлината.
Той подскочи и се затича към приятелите си.
— Бели плащове!
Те се втренчиха в него невярващо. После яхнаха конете и придържайки се зад къщите, препуснаха в галоп на запад, като непрекъснато се озъртаха да не би да ги преследват. Ингтар им беше наредил да отбягват всичко, което би могло да ги забави, а обичащите да задават въпроси Бели плащове със сигурност щяха да го направят, дори да успееха да им дадат удовлетворителни отговори. Перин се озърташе още по-загрижено от другите двама: той си имаше свои причини да не желае да се среща с Белите плащове. „Брадвата в ръцете ми. О, Светлина, какво не бих дал, за да го променя.“
Селото скоро се скри зад хълмовете и Перин започна да си мисли, че може би в края на краищата не ги преследват. Дръпна юздите и даде знак на другите двама да спрат. Когато го направиха и го изгледаха въпросително, той наостри уши. Слухът му бе станал по-остър отпреди, но тропот на копита не чуваше.
Макар и неохотно, той се пресегна с ума си и потърси вълците. Намери ги почти веднага, излегнати на припек сред хълмовете над селището, което току-що бяха напуснали. Долови изненада, толкова силна, че почти му се стори негова собствена — тези вълци бяха дочули слухове, но все още не вярваха, че има двукраки, които могат да говорят с техния вид. Заоблива се в пот в продължение на няколко минути, докато проникне в умовете им и им се представи — въпреки желанието си им предаде образа на Младия бик и добави към този образ собствената си миризма, според вълчия обичай: вълците бяха страхотни по отношение на официалностите при първото запознанство — но най-накрая успя да им предаде и въпроса си. Те всъщност не изпитваха никакъв интерес към двукраки, които не можеха да говорят с тях, но най-сетне склониха да се спуснат надолу по хълма и да хвърлят око към селото, незабележими за замъглените погледи на двукраките.
След известно време дойдоха образи на онова, което виждаха вълците. Мъже в бели плащове, обкръжили селото, яздещи между къщите, яздещи около него, без да позволяват никой да напуска. Освен на запад. Вълците му казаха, че на запад се е придвижил само той, с още двама двукраки и три от онези, високите, със здравите крака. Три коня.
Перин с благодарност изключи контакта си с вълците. Усети, че Хюрин и Мат го гледат изпитателно.
— Не ни преследват.
— Откъде си сигурен? — попита Мат.
— Сигурен съм! — сряза го той и добави по-спокойно: — Просто ей така, сигурен съм.
Мат отвори уста, пак я затвори и най-накрая изтърси:
— Добре, щом не ни гонят, викам да се върнем при Ингтар и да тръгнем по следата на Фейн. Камата няма да се приближи до нас, ако стоим на място.
— Не можем вече да се приближим до онова селище — каза Хюрин. — Рискуваме да се натъкнем на Белите плащове. Не мисля, че лорд Ингтар ще одобри това, нито пък Верин Седай.
Перин кимна.
— Все едно, ще я последваме само на няколко мили. Но внимавайте много. Сигурно вече не сме много далече от Фалме. Няма смисъл да избегнем Белите плащове, за да се натъкнем на патрул на Сеанчан.
Но какво ли правеха тук Белите плащове?
Джефрам Борнхалд гледаше замислено селската улица, докато легионът му се пръскаше из селото и го претърсваше. Имаше нещо в онзи мъж с яките рамене, който се беше мернал пред очите му, нещо, което загъделичка паметта му. Да, разбира се. Момъкът, който твърдеше, че е ковач. Как ли се казваше?
Биар спря коня си пред него и постави ръка на сърцето си.