Това беше вярно, но не съвсем. Четирите се бяха изправили сред бързо опустяваща улица, но хората, сигурно решили, че е по-добре да са някъде другаде, избягваха да ги погледнат. Нинив разчиташе точно на това, за да спечелят няколко мига. Сигурно щяха да говорят за случката, но шепнешком; щяха да минат часове преди Сеанчан да разберат какво се е случило.
Сул-дам започна да се мята и да сумти под чувала, но Нинив и Мин я стиснаха здраво и я помъкнаха към близката уличка. Каишката и нашийникът останаха на улицата зад тях.
— Вземи ги — рязко извика Нинив на Елейн. — Няма да те ухапят.
Сул-дам под чувала зарита, мъчейки се да се освободи, но Нинив и Мин здраво я държаха и я задърпаха по уличката, после по друга, и най-накрая я натикаха в една дървена барака, явно някога служила за подслон на два коня, ако можеше да се съди по яслите. Вътре беше прашно и миришеше на мухъл, което подсказваше, че бараката е изоставена. Щом се озоваха вътре, Елейн пусна каишката и изтри ръцете си със стиска слама.
Нинив преля още една струйка от Силата и гривната на пода издрънча. Сул-дам изрева и се замята.
— Готови ли сме? — попита Нинив. Другите две кимнаха и смъкнаха чувала от главата на пленничката.
Сул-дам изхриптя и ги изгледа с просълзените си от прахта очи, но лицето й беше почервеняло колкото заради чувала, толкова и рт гняв. Хукна към вратата, но я хванаха още при първата крачка. Не беше слаба, но все пак те бяха три и след като свършиха, сул-дам се оказа съблечена, със завързани ръце и крака. Друга връв бе омотана около главата й, за да не може да изплюе парцала.
Мин огледа роклята с мълниите по гърдите и меките ботуши, които бяха свалили от пленничката.
— Може да станат на теб, Нинив. На мен и Елейн няма да ни подхождат.
Елейн махаше сламките от косата си.
— Знам. Ти поне все едно не ставаш. Прекалено добре те познават. — Нинив бързо свали дрехите си, захвърли ги настрана и се намъкна в роклята на сул-дам. Мин й помогна със закопчалките.
Нинив размърда пръсти в ботушите — малко й стягаха. Роклята също й стягаше на гърдите, а надолу й беше широка. Висеше почти до земята, по-ниско, отколкото ги носеха сул-дам, но на другите две щеше да стои още по-зле. Тя вдигна гривната, пое си дълбоко дъх и я стегна около лявата си китка. Краищата се сляха и изглеждаше като цяла. Не я чувстваше като нещо особено — най-обикновена гривна. Беше се страхувала, че е нещо по-така.
— Извади роклята, Елейн. — Бяха боядисали две рокли — една за нея и една за Елейн — в сиво, каквито носеха дамане, толкова, колкото можеха да ги докарат, и ги бяха скрили тук. Елейн не се помръдна, само зяпна към отворения нашийник и облиза устни. — Елейн, трябва да си го сложиш. Твърде много от тях са видели Мин, за да го направи тя. Аз самата щях да си го сложа, ако тази рокля ти ставаше. — Помисли си, че ще полудее, ако се наложи тя да носи този нашийник.
— Знам — въздъхна Елейн. — Съжалявам само, че не знам повече за това, което причинява на човек това нещо. — Тя отметна златисточервената си коса. — Мийн, помогни ми, моля те. — Мин се зае да разкопчава копчетата по гърба на роклята й.
Нинив успя да вдигне сребърния нашийник, без да трепне.
— Има само един начин да го разберем. — След миг колебание тя се наведе и го заключи около шията на сул-дам. „Ако някой го заслужава, то това е тя“ — си каза твърдо. — Тя би могла да ни подскаже нещо полезно, така или иначе. — Синеоката жена погледна сребърната каишка, провиснала от шията й до китката на Нинив, след което вдигна презрителен поглед нагоре.
— Така не действа — обади се Мин, но Нинив едва я чу.
Тя… усети… другата жена — усети какво изпитва тя, връвта, стегнала глезените и китките й зад гърба, вкуса на развалена риба от парцала в устата й, сламата, която я бодеше през тънката тъкан на долните й дрехи. Не беше така, като че ли самата Нинив усещаше тези неща, но в главата й се струпа куп от усещания, за които знаеше, че са на сул-дам.
Тя се помъчи да ги пренебрегне — те обаче не искаха да се махнат — и се обърна към овързаната жена.
— Няма да те нараня, ако отговориш откровено на въпросите ми. Ние не сме Сеанчан. Но ако ме излъжеш… — Тя дръпна заплашително каишката.
Раменете на жената се разтресоха, и устата й около парцала се изви в усмивка. На Нинив й беше нужен само миг, за да осъзнае, че сул-дам й се смее.
Тя стисна устни, но после й хрумна друго нещо. Купищата усещания, нахлули в главата й, изглежда, не бяха нищо друго освен онова, което изпитваха сетивата на сул-дам. Само за опит тя се опита да прибави към тях нещо повече.