— Дървета — чу се гласът му. — Алеи. Жива душа не се… Момент! Пазач. Само един. Че той дори не си е сложил шлема! Брой до петдесет, след което ме следвай. — И се прехвърли през стената преди Ранд да успее да промълви и дума.
Мат бавно започна да отброява. Ранд беше затаил дъх. Перин опипваше брадвата си, а Хюрин беше стиснал дръжката на меча си.
— …петдесет.
Хюрин се изкатери по стената, преди думата да успее да излети от устата на Мат. Перин веднага се преметна след него.
Ранд си помисли, че Мат може би има нужда от помощ — изглеждаше толкова блед и изтощен, — но приятелят му се закатери пъргаво, без да показва никакъв признак на немощ. Грубите камъни предлагаха достатъчно места за захващане и само след няколко мига Ранд се озова зад стената, приклекнал до Мат, Перин и Хюрин.
След миг видяха шиенареца — с меч в ръката той се беше прилепил към стената на къщата.
Затичаха към него.
— Вътре е. Усещам я — измърмори Мат.
— Къде е пазачът? — прошепна Ранд.
— Мъртъв е — отвърна Ингтар. — Беше прекалено самоуверен. Дори не извика. Лежи под ей онези храсти.
Ранд го зяпна. „Сеанчан самоуверени?“ Единственото, което го задържа да не хукне обратно, беше задавеното мърморене на Мат.
— Почти стигнахме. — Гласът на Ингтар прозвуча така, сякаш говореше на себе си. — Почти. Хайде.
Ранд извади меча си. Промъкнаха се към стълбището на задния вход. Мерна Хюрин, който бе стиснал дръжката на късия си меч и малкия си, насечен от удари щит, и Перин, който неохотно измъкна брадвата от клупа на колана си.
Коридорът се оказа тесен. От полуотворената врата вдясно миришеше на кухня. Чуваха се гласове и дрънчене на съдове.
Ингтар даде знак на Мат да води и петимата се промъкнаха покрай вратата.
Стройна млада жена с тъмна коса излезе от вратата пред тях, понесла поднос с една чашка. Всички замръзнаха. Тя им обърна гръб, без да ги поглежда. Очите на Ранд се разшириха. Дългата й бяла рокля беше почти прозрачна.
— Видяхте ли? — изхриптя Мат. — Можеше да се види направо през…
Ингтар затисна устата му с широката си длан и прошепна:
— Мисли за това, за което сме тук. А сега го намери. Намери ми Рога!
Мат посочи към едно тясно вито стълбище. Изкачиха се по него и тръгнаха през стаите. Мебелировката беше оскъдна. Тук-там по стените висяха пана, имаше и паравани с изрисувани по тях птици, кацнали по клони, или по някое и друго цвете. На един от параваните беше изобразена буйна река, но освен разпенената вода и тесните ивици на речния бряг останалата част от платното беше гола.
Навсякъде около тях се долавяше шумът на шетащи хора, по пода скърцаха пантофи, чуваше се тих шепот. Никой не се виждаше, но Ранд си представяше как някой ще изскочи изведнъж в коридора и ще види петима непознати мъже, промъкващи се с оръжия в ръце, и ще вдигне тревога…
— Тук — прошепна Мат и посочи една двукрила врата с изящно издялани дървени дръжки. — Камата поне е тук.
Нахълтаха вътре. Нямаше никого.
Изрисувани паравани скриваха всички стени и вратите по тях, ако имаше такива, и забулваха светлината, струяща през прозорците, които трябваше да гледат към улицата. В единия край на голямата зала имаше висок кръгъл бюфет. В другия се виждаше малка маса и единствен стол върху килима, обърнат към нея. Ранд чу как Ингтар ахна, но единственото, което можа да направи, бе да въздъхне облекчено. Завитият златен Рог на Валийр лежеше на масичката върху дървена подставка. Под него проблясваше рубинът на дръжката на камата.
Мат хукна към масата и ги сграбчи.
— Намерихме я — изграчи той и размаха камата. — Намерихме ги.
— Не викай — сряза го Перин. — Още не сме ги изнесли. — Пръстите му трескаво стиснаха дръжката на брадвата.
— Рогът на Валийр. — В гласа на Ингтар се долавяше истинско благоговение. Той колебливо посегна към Рога, пръстът му обходи сребърния надпис и той едва чуто промълви превода, след което дръпна разтрепераната си от възбуда ръка. — Той е! В името на Светлината, той е! Спасен съм!
Хюрин отмести параваните, които скриваха прозорците, и надникна към улицата.
— Онези войници все още си стоят на място, като че ли са пуснали корени. — Сви рамене. — Онези… твари, също.
Ранд пристъпи до него. Двата звяра бяха гролми. Не можеше да сбърка.
— Но как са могли да… — Думите му заглъхнаха. Гледаше през стената на градината на отсрещната къща. По пейките седяха жени или се разхождаха по алеите, все по двойки. Жени, свързани за шиите и китките си със сребърни каишки. Една от жените с нашийник вдигна очи. Той беше твърде далече, за да може ясно да различи лицето й, но за миг очите им сякаш се срещнаха и той разбра. Кръвта се изцеди от лицето му.