— Егвийн! — изпъшка той.
— Какви ги приказваш? — сопна се Мат. — Егвийн си е жива и здрава в Тар Валон. Де и аз да бях там.
— Тя е тук — промълви Ранд. Двете жени завиха и тръгнаха към една от сградите от другата страна на градината. — Там е, оттатък улицата. О, Светлина, сложили са й нашийник!
— Сигурен ли си? — каза Перин, приближи се до него и надникна през прозореца. — Не я виждам, Ранд. А… щях да я позная, ако я видех, дори от това разстояние.
— Сигурен съм — отвърна Ранд. Двете жени се скриха в една от къщите, гледащи към съседната улица. Стомахът му се беше стегнал на възел. „Тя поне трябваше да е в безопасност. Трябваше да е в Бялата кула.“ — Трябва да я измъкна. Вие останалите…
— Така! — Размазаният глас беше тих, но се чу съвсем ясно. — Вие не сте онези, които очаквах.
Ранд зяпна за миг. Високият мъж с обръснатата глава, който бе влязъл в стаята, беше облечен в дълга, влачеща се след него синя роба, а ноктите на пръстите му бяха толкова дълги, че Ранд се зачуди дали изобщо може да държи нещо. Двамата мъже, стоящи раболепно зад него, бяха с наполовина обръснати черепи, а останалата част от черната им коса висеше на плитка на десните им бузи. Един от тях държеше в протегнатите си ръце прибран в ножница меч.
Имаше на разположение само миг за зяпане, защото веднага след това параваните паднаха и зад тях, от двете страни на помещението, се показаха четирима-петима войници, гологлави, но с ризници и с мечове в ръцете.
— Вие се намирате пред самия височайши лорд Тюрак — обяви мъжът, понесъл меча, и сърдито изгледа Ранд и останалите, но краткото мръдване на пръста с лакиран в синьо нокът го прекъсна. Другият слуга пристъпи напред с поклон и свали робата на Тюрак.
— Когато намериха един от стражите ми мъртъв — заговори спокойно обръснатият, — заподозрях човека, който нарича себе си Фейн. Подозирам го, откакто Хюон умря при странни обстоятелства, а той непрекъснато искаше тази кама. — Той вдигна ръце, за да може слугата да свали робата му. Въпреки мекия му, почти пеещ глас, по ръцете и гладката му гръд, оголена до синия пояс, придържащ широк бял панталон, съшит сякаш от стотици люспи, се стегнаха здрави мускули; Звучеше незаинтересовано, като че ли безразличен към остриетата на оръжията, проблясващи в ръцете им. — И сега да намеря тук някакви странници, посегнали не само на камата, но и на Рога. Ще бъде удоволствие за мен да убия един-двама от вас за това, че развалихте предиобеда ми. Онези, които оцелеят, ще ми кажат кои сте и защо сте дошли. — Той се пресегна, без да поглежда — мъжът с меча в ножницата му подаде дръжката — и измъкна тежкото извито острие. — Не ще позволя Рогът да пострада.
Друг сигнал Тюрак не даде, но един от войниците закрачи през стаята и посегна за Рога. Ранд не знаеше дали да се засмее, или не. Мъжът беше в ризница, но нахалното му лице излъчваше също толкова пренебрежение към оръжията им, колкото и това на Тюрак.
Мат сложи край на тази идилия. Щом сеанчанецът протегна ръка, той я перна с камата с рубина. Мъжът изруга и отскочи изненадан. А после изкрещя. Крясъкът му смрази стаята и всички изумени замръзнаха на място. Треперещата ръка, която бе вдигнал към лицето си, започна да почернява, чернилката се заизлива през кървящата рана, пресичаща дланта му. Той отвори широко уста, зави и задращи поразената си ръка, после — рамото. С ритане и гърч се свлече на пода, завъргаля се по копринения килим, лицето му почерня и очите му се издуха като презрели сливи. Затрепера, изтропа по пода с пети и повече не се помръдна. Всяка част от оголената му плът бе почерняла като катран и изглеждаше готова да се пръсне при най-малкото докосване.
Мат облиза устни и преглътна; десницата му, стиснала камата, потръпна тревожно. Дори Тюрак го беше зяпнал с отворена уста.
— Видяхте ли — каза тихо Ингтар. — Не сме лесна плячка. — Изведнъж той скочи през трупа към войниците, опулени към трупа на доскорошния си другар. — Шинова! — изрева шиенарецът. — Следвай ме! — Другите скочиха след него и стаята се огласи от кънтеж на стомана.
Едно изтуптяване на сърцето и Ранд се озова сам срещу Тюрак и меча му. За него мигът на изненада бе приключил. Очите му се бяха приковали в лицето на Ранд; черното издуто тяло на един от войниците му, проснато на пода, сякаш не съществуваше. То като че ли бе престанало да съществува и за двамата слуги до него, както не съществуваха Ранд и мечът му, нито дрънченето на оръжия наоколо. Слугите покорно бяха сгънали дългата роба веднага щом височайшият лорд бе взел меча си и не вдигнаха очи дори при оглушителния писък на поразения воин; сега бяха коленичили до вратата и наблюдаваха двамата с безстрастни очи.