И в мига, докато Тюрак се мъчеше да отблъсне Мечката, Ранд нападна. Реката, подравяща брега. Падна на едно коляно и мечът му изсвистя напред. Не беше нужно да чуе хрипа на Тюрак, нито да усети съпротивата на срязаната плът, за да разбере. Чу двукратното тупване и извърна глава, знаейки какво ще види. Очите му се плъзнаха по дължината на меча, влажен и червен, после натам, където се беше проснал височайшият лорд. Беше изтървал меча си и тъмна локва зацапваше птиците, втъкани в килима под тялото му. Очите му все още бяха отворени, но замрежени от тънкото прозрачно було на смъртта.
Покровът на празнотата се разтърси. Досега се беше сражавал с тролоци, беше се бил с изчадия на Сянката. Но никога не беше заставал с меч в ръка срещу човешко същество освен в упражнения и на игра. „Току-що убих човек.“ Празнотата се разтърси и сайдин се опита да го изпълни.
Той отчаяно освободи съзнанието си и се огледа. Сепна се, забелязал двамата слуги, все още коленичили до вратата. Беше ги забравил и сега не знаеше как да постъпи с тях. Нито един от двамата не изглеждаше въоръжен, но беше достатъчно само да извикат…
Те не погледнаха към него, нито един към друг. Вместо това се взряха безмълвно в тялото на височайшия си лорд. Измъкнаха ками изпод робите си и той стисна здраво меча в ръце, но всеки от мъжете опря острието в собствената си гръд.
— От раждане, та чак до смърт — пропяха двамата едновременно — аз само на Кръвта слуга съм. — И забиха камите в сърцата си. Прегънаха се напред, изпълнени с кротост, и челата им се опряха в пода като в последен поклон пред господаря им.
Ранд се втренчи в тях с невярващ поглед. „Луди. Аз може и да полудея, но те със сигурност са луди.“
Тъкмо се изправяше на треперещите си крака, когато Ингтар и останалите отново нахлуха в стаята. Всички бяха окървавени и изпосечени. Коженото сетре на Ингтар беше подгизнало от кръв и срязано на много места. Мат продължаваше да държи Рога и камата, чието острие бе станало по-тъмно и от рубина на дръжката. Брадвата на Перин също беше почервеняла и той сякаш бе готов всеки момент да повърне.
— Ти се се справил с тях? — възкликна Ингтар. — Тогава сме приключили, стига да не вдигнат тревога. Тия глупаци така и не извикаха за помощ, нито веднъж.
— Ще погледна дали стражите отвън са чули нещо — каза Хюрин и се затича към прозореца.
Мат поклати глава.
— Ранд, тези хора са побъркани. Знам, че съм го казвал и преди, но тия тук наистина са смахнати. Тези слуги… — Ранд затаи дъх, зачуден дали всички са се самоубили. Мат добави: — Където ни видеха да се бием, падаха на колене, опираха чела в пода и покриваха главите си с ръце. Нито помръдваха, нито викаха; изобщо не се опитаха да помогнат на войниците или да вдигнат тревога.
— Аз не бих разчитал, че ще останат дълго на колене — намеси се сухо Ингтар. — Напускаме веднага и бягаме колкото ни държат краката.
— Вие тръгвайте — каза Ранд. — Егвийн…
— Глупак! — сряза го Ингтар. — Взехме това, за което дойдохме. Рога на Валийр. Надеждата за спасение. Какво значи едно момиче, дори и да го обичаш, в сравнение с Рога и с онова, което стои зад него?
— Ако ще Тъмния да вземе Рога, хич не ме интересува! Колко струва намирането на Рога, ако изоставя Егвийн с нашийник? Ако направя това, дори и Рогът не би могъл да ме спаси. Самият Създател не би могъл да ме спаси. Ще прокълна себе си.
Ингтар се взря в него с неразгадаемо лице.
— Сериозно го мислиш, нали?
— Отвън става нещо — извика припряно Хюрин. — Един мъж току-що изхвърча навън и всички се замятаха като риба в кош. Почакай! Офицерът влиза в къщата!
— Тръгвай! — извика Ингтар. Понечи да вземе Рога, но Мат вече се беше затичал. Ранд се поколеба, но Ингтар го хвана за лакътя и го задърпа към коридора.
— Не можеш да спасиш момичето, ако останеш тук и загинеш!
И той се затича след тях. Част от самия него закрещя от омраза и самопрезрение, но другата прошепна: „Ще се върна. Ще я освободя.“ В отчаян бяг прекосиха градината и светкавично се закатериха по задната стена. Ингтар изруга, когато Мат подхвърли Рога на Валийр над главата си и отново посегна да го вземе, щом скочи от другата страна, но Мат бързо го вдигна и с едно: — Та той дори не се издраска! — затича по алеята.
Откъм къщата, която току-що бяха изоставили, се разнесоха викове. Някаква жена запищя и някой започна да удря гонг. „Ще се върна.“ Ранд хукна с всички сили след останалите.