Погледът на Ренна се беше вкочанил от ужас. Раменете на Сийта се тресяха и тя хлипаше в длани. Нинив вкорави сърцето си. „Това е справедливост — повтори си тя наум. — Справедливост.“
И подкара останалите извън стаята.
Никой не им обърна повече внимание на излизане, отколкото докато влизаха. Нинив предположи, че трябва да благодари за това на роклята на сул-дам, но нямаше търпение да я смени с нещо друго. Каквото и да е. И най-мръсната дрипа щеше да й се стори по-чиста по кожата й.
Момичетата крачеха притихнали зад нея, докато не се озоваха отново на стръмната улица. Не знаеше дали мълчат заради това, което бе направила, или от страх, че някой ще ги спре. Намръщи се. Дали нямаше да се чувстват по-добре, ако им беше позволила да излеят гнева си, прерязвайки гърлата на двете жени?
— Коне — каза Егвийн. — Ще ни трябват коне. Знам конюшнята, където държат Бела, но не мисля, че можем да се доберем до нея.
— Налага се да оставим Бела тук — отвърна й Нинив. — Ще се махнем с кораб.
— Но къде са се дянали всички? — възкликна Мин и Нинив едва сега забеляза, че улицата е опустяла.
Тълпите бяха изчезнали, кепенците на всички дюкяни и прозорци по улицата бяха плътно затворени. Но нагоре по улицата, откъм залива, се изкачваше подразделение сеанчански войници, стотина или повече, в плътни редици, с командир с боядисана броня начело. Все още се намираха на половината разстояние от жените, но маршируваха с мрачна, неумолима стъпка, и на Нинив й се стори, че очите на всички са се приковали в нея. „Това са глупости. Не бих могла да видя очите им изпод тези шлемове, а ако някой е вдигнал тревога, то ще е зад гърба ни.“ Въпреки това спря.
— Зад нас има други — промърмори Мин. Сега Нинив чу тропота и на техните ботуши. — Не знам кои ще ни стигнат първи.
Нинив вдиша дълбоко.
— Те нямат нищо общо с нас. — Погледна надолу към приближаващите се войници, към залива, запълнен с високите кораби на Сеанчан. Оттук не можеше да види „Вейка“. Замоли се дано все още да е там, готова да отплава. — Ще минем точно покрай тях. — „О, Светлина, дано да успеем.“
— Нинив, ами ако поискат да тръгнеш с тях? — попита Елейн. — Ти носиш тази рокля… Ако започнат да те разпитват…
— Няма да се върна — обади се мрачно Егвийн. — По-скоро ще умра. Чакай да им покажа на какво ме научиха. — Пред очите на Нинив изведнъж сякаш я обкръжи златен нимб.
— Не! — извика тя, но се оказа твърде късно.
С гръмотевичен тътен улицата пред първите редици на Сеанчан изригна и пръст, камъни и мъже в брони полетяха на всички страни като пръски на фонтан. Засияла още по силно, Егвийн се завъртя и погледна нагоре по улицата, а гръмотевичният тътен се повтори. Прах се посипа върху жените. Сеанчанските войници се развикаха и се пръснаха да се прикрият. Само след няколко мига всички се изпокриха, с изключение на изпопадалите около кратерите на двете големи ями, прояли улицата от двете страни. По улицата се понесоха стонове.
Нинив вдигна безпомощно ръце, мъчейки се да погледне едновременно и в двете посоки.
— Глупачка! През цялото време се опитваме да не привличаме внимание! — Сега вече не им беше останала никаква надежда за подобно нещо. Можеше само да се надява, че ще успеят някак да си пробият път покрай войниците и да стигнат до залива. „Сега вече дамане със сигурност са разбрали. Такова нещо няма да изтърват.“
— Няма да се върна на онзи таван! — изрева яростно Егвийн. — Няма!
— Пази се! — извика Мин.
С пронизителен вой едно огнено кълбо, голямо колкото кон, се издигна във въздуха над покривите и започна да пада в дъга право към тях.
— Бягай! — изкрещя Нинив и сама се хвърли към най-близката уличка.
Кълбото удари улицата и знойният лъх я отвя по тясната пряка и я събори.
Нинив с мъка се изправи на колене и зяпна към улицата.
Камъните на паважа бяха разтрошени, разбити и почернели в кръг с диаметър десет крачки. Елейн се беше сгушила в една отсрещна уличка. От Мин и Егвийн нямаше и следа. Нинив ужасено закърши ръце.
Елейн, изглежда, разбра какво си е помислила, разтърси енергично глава и посочи надолу по улицата. Бяха побягнали натам.
Нинив въздъхна облекчено, но вместо въздишка от устата й излезе ръмжене. „Глупаво момиче! Можехме да се измъкнем покрай тях!“ Време за укори обаче нямаше. Тя притича до ъгъла и предпазливо надникна иззад ръба на сградата.