— Изобщо не знаех какво се кани да прави — промълви Ингтар тихо, сякаш на себе се. Беше извадил меча си и пробваше острието с пръст. — Някакво невзрачно човече, което иначе не би и забелязал, дори да го гледаш в лицето. „Вкарай го във Фал Дара“ — така ми казаха. Не исках, но трябваше да го направя. Разбираш ли? Трябваше. Така и не разбрах какво възнамерява да прави, докато не изстреля онази стрела. И досега не знам дали се целеше в Амирлин, или в теб.
Ранд усети мраз, взря се в Ингтар и прошепна:
— Какво каза?
Ингтар оглеждаше съсредоточено меча си и като че ли не го чу.
— Човечеството е пометено отвсякъде. Държави пропадат и изчезват. Мраколюбците са навсякъде, а никой сред тези южняци като че ли нито забелязва, нито го интересува. Ние се борим, за да задържим Граничните земи, но всяка година, въпреки всичките ни усилия, Погибелта напредва. А тези южняци си мислят, че тролоците са мит, че мърдраалите са веселчунска приказка. Толкова логично изглеждаше… — Той се навъси и поклати глава. — Изглеждаше единственият изход. Ще бъдем унищожени за нищо, защитавайки хора, които нито разбират, нито ги интересува. Защо да ни унищожават заради тях, след като сами можем да сключим мир? По-добре Сянката, помислих си, отколкото безплодна забрава. Като Каралайн или Харлан, или… Изглеждаше така логично. Тогава.
Ранд го стисна за реверите.
— Говориш безсмислици! — „Не е възможно това, което казва, да е истина. Не е възможно!“ — Кажи го ясно, каквото и да имаш предвид. Говориш безумия!
За пръв път Ингтар го погледна. Очите му блестяха от неизтритите сълзи.
— Ти си по-добър мъж от мен. Овчар или лорд, но си по-добър. Пророчеството казва: „И нека този, който огласи ме, за слава да не мисли, а само за спасение.“ А аз мислех за собственото си спасение. Да надуя Рога и да поведа героите от Вековете срещу Шайол Гул. Сигурно това щеше да е напълно достатъчно, за да ме спаси. Никой човек не може да ходи толкова дълго в Сянката, че да не може отново да излезе на Светлината. Така поне казват. Сигурно това щеше да се окаже предостатъчно, за да измие онова, което съм бил и съм извършил.
— О, Светлина, Ингтар! — Ранд го пусна и се сви до стената на конюшнята. — Мисля… Мисля, че само желанието е достатъчно. Мисля, че единственото, което трябва да направиш, е да престанеш да бъдеш… един от тях. — Ингтар трепна, сякаш Ранд го беше произнесъл на глас. „Мраколюбец“.
— Ранд, когато Верин ни доведе тук с Порталния камък, аз… аз преживях други животи. Понякога държах Рога в ръцете си, но никога не го надух. Опитах се да се измъкна от онова, в което се бях превърнал, но не успях. Винаги искаха от мен още нещо, винаги нещо по-лошо от предишното, докато аз не… А ти си готов да се откажеш само за да спасиш приятел. „За слава да не мисли.“ О, Светлина, помогни ми!
Ранд не знаеше какво да каже. Все едно Егвийн да му признаеше, че е убила дете. Твърде ужасно бе, за да го повярва. Твърде ужасно бе за който и да е да го признае, освен ако не беше вярно. Твърде ужасно.
След малко Ингтар отново заговори:
— Трябва да има някаква цена, Ранд. Винаги има цена. Може би ще успея да я платя тук.
— Ингтар, аз…
— Ранд, всеки мъж има право сам да избере кога да Прибере меча в ножницата. Дори човек като мен.
Преди Ранд да успее да отговори, дотича Хюрин и съобщи:
— Патрулът сви настрани. Надолу към града. Изглежда, се събират там. Мат и Перин вече тръгнаха. — Той бързо надникна към улицата. — По-добре да побързаме и ние. Онези сеанчанци с буболечките на главите всеки миг ще довтасат.
— Тръгвай, Ранд — каза Ингтар, извърна се към улицата и повече не погледна нито Ранд, нито Хюрин. — Отнеси Рога там, където трябва. Винаги съм знаел, че Амирлин трябваше да постави теб начело. Но единственото, което исках, бе да съхраня Шиенар, да ни предпазя да не бъдем пометени и забравени.
— Знам, Ингтар. — Ранд вдиша дълбоко. — Светлината да те освети, лорд Ингтар от Двора Шинова, и дано намериш покой в шепата на Създателя. — Той докосна Ингтар по рамото. — Последната прегръдка на майката ти казва добре дошъл у дома.
Хюрин ахна.
— Благодаря ти — отвърна тихо Ингтар. Напрежението сякаш се отля от него. За пръв път от нощта, в която тролоците нахлуха във Фал Дара, той се изправи така, както го беше видял Ранд за първи път, уверен и спокоен. Доволен.