Ранд се обърна и видя, че Хюрин ги зяпа.
— Време е да тръгваме.
— Но лорд Ингтар…
— …прави това, което трябва — отвърна рязко Ранд. — А ние тръгваме.
Глава 47
Пред моя зов смъртта не е преграда
Мат и Перин вече биха яхнали конете си. Далеч зад гърба си Ранд дочу вика на Ингтар:
— Светлината и Шйнова! — Чуха се и други викове и трясък на стомана.
— Къде е Ингтар? — извика Мат. — Какво става? — Беше окачил Рога на Валийр на седлото си, като че ли беше най-обикновен рог, но камата бе грижливо затъкната в колана му и увенчаната й с рубин дръжка бе обгърната нежно от бледата му ръка, която сякаш се състоеше само от кости и жили.
— Той умира — отвърна хрипливо Ранд, докато се мяташе на гърба на Дорчо.
— Тогава трябва да му помогнем — каза Перин. — Мат може сам да отнесе Рога и камата до…
— Той го прави, за да можем всички да се измъкнем — каза Ранд. „И за това също.“ — Всички ще занесем Рога на Верин, след което можете да й помогнете да го занесе където смята, че принадлежи.
— Какво искаш да кажеш? — попита Перин. Ранд смуши жребеца и Дорчо се понесе към хълмовете извън града.
— Светлината и Шйнова! — изрева победоносно гласът на Ингтар зад него и в отговор поредната мълния проряза тъмното небе.
Ранд се наведе и опря буза във врата на коня. Породистият жребец се понесе в див галоп, с развята опашка и грива. Искаше му се да се отърве от чувството, че бяга от вика на Ингтар, че бяга от онова, което щеше да направи. „Ингтар… Мраколюбец. Не ме интересува. Той все пак беше мой приятел.“ Ала галопът не можеше да го отнесе далеч от собствените му мисли. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина. Толкова много дългове. Егвийн. Рогът. Фейн. Мат и камата му. Не можеше ли поне да бъдат едно по едно? Трябва да се погрижа за всички наведнъж. О, Светлина, Егвийн!“
Дръпна юздите толкова рязко, че жребецът се плъзна и почти седна на задницата си. Бяха се озовали сред рядка група дървета на билото на един от хълмовете над Фалме. Другите също спряха.
— Какво искаш да кажеш? — настоя Перин. — Ние сме щели да помогнем на Верин да отнесе Рога там, където трябвало? А ти къде ще бъдеш?
— Сигурно вече полудява — каза Мат. — Не би останал с нас, ако започне да полудява. Нали не би останал, Ранд?
— Вие тримата отнесете Рога на Верин — каза Ранд. „Егвийн. Толкова много нишки, в толкова голяма опасност. Толкова много дългове.“ — От мен нямате нужда.
Мат погали дръжката на камата.
— Това добре, но ти? Да ме изгори дано, не е възможно да си започнал да полудяваш. Не е възможно! — Хюрин зяпна към тях, без да разбира и половината от думите им.
— Аз се връщам — отвърна Ранд. — Изобщо не трябваше да напускам града. — Но това някак не прозвуча съвсем вярно дори в собствените му уши. — Трябва да се върна. Веднага. — Така звучеше по-добре. — Егвийн все още е там, забравихте ли? С нашийник на врата.
— Сигурен ли си? — каза Мат. — Аз не я видях. Ох! Щом казваш, че е там, значи е там. Всички занасяме Рога на Верин и после всички се връщаме за нея. Не си мислиш, че бих я оставил там, нали?
Ранд поклати глава. „Нишки. Дългове.“ Имаше чувството, че всеки момент ще избухне като фойерверк. „Светлина, какво става с мен?“
— Мат, Верин трябва да те отведе с тази кама в Тар Валон, за да можеш най-сетне да се освободиш от нея. Нямаш никакво време за губене.
— Да се спаси Егвийн не е губене на време! — Но ръката на Мат се беше свила около дръжката на камата.
— Никой от нас не ще може да се върне — каза Перин. — Поне засега. Вижте. — Той посочи назад към Фалме.
Всичко бе почерняло от сеанчански войници, с хиляди, ред след ред, в железни кохорти, отделения, яхнали люспести зверове, както и мъже в тежки ризници на коне, с цветни флагове, плющящи до командирите. Сред редиците се виждаха гролми и други странни същества, чудовищни птици и гущери и някакви огромни твари, които не можеха да се опишат, със сива набръчкана кожа и огромни бивни. На равни интервали пред редиците стояха сул-дам и дамане, по двойки. Ранд се зачуди дали и Егвийн не е сред тях. В града, зад войниците, от време на време продължаваха да избухват покриви и мълниите не спираха да раздират небето. Два летящи звяра с кожести криле, дълги двадесет разтега, се рееха високо над главите на нашествениците.