Мат отново наду Рога, дълго и пронизително, и мъглите отекнаха — а Перин сръга коня си и тръгна напред. Ранд измъкна меча със знака на чаплата и препусна пред воините.
Не можеше да види нищо освен дебели пластове бяло и в същото време, неясно как, виждаше онова, което бе зърнал преди. Фалме, из чиито улици някой използваше Силата, и залива, и войската на Сеанчан, и гинещите Бели плащове, всичко това под него и над него, точно както си беше. Сякаш никакво време не бе изминало, откакто Рогът проехтя за първи път, сякаш времето беше спряло, докато героите откликваха на неговия зов, и сега се бе забързало отново.
Дивите звуци, които Мат извличаше от Рога, отекваха сред мъглата, тропотът на копитата на набиращите устрем коне ехтеше. Ранд се понесе сред мъглите, зачуден накъде ли препуска. Облаците се сгъстиха, скривайки фланговете на редицата от герои, галопиращи от двете му страни, скривайки все повече и повече от тях, докато той не започна да вижда около себе си единствено Мат, Перин и Хюрин. Хюрин се бе присвил в седлото си, с широко отворени очи, и пришпорваше коня си. Мат свиреше на Рога и се смееше. Перин, с блеснали жълти очи, вееше знамето на Дракона. А след това и те изчезнаха и на Ранд му се стори, че вече язди сам.
По някакъв начин продължаваше да ги вижда, но така, както виждаше Фалме и Сеанчан. Не можеше да прецени къде са нито къде е той самият. Стисна още по-здраво дръжката на меча и се взря напред в мъглата. Понесе се сам сред белите облаци и някак си разбра, че всичко е така, както трябва да бъде.
Изведнъж в мъглите пред него изникна Баал-замон, разперил широко ръце.
Дорчо диво се изправи на задните си крака и хвърли Ранд от седлото. Ранд стискаше меча. Падна меко. Всъщност като че ли беше паднал върху… върху съвсем нищо. За миг летеше сред мъглите, а после — не.
Когато се изправи, коня му го нямаше, а към него се носеше Баал-замон, вдигнал дълга овъглена тояга. Бяха сами, само двамата и стелещата се наоколо мъгла. Зад Баал-замон тъмнееше сянка. Не сянка върху мъглата — тази чернота изключваше-бялата мъгла.
Ранд осъзна и другите неща, които ставаха. Артур Ястребовото крило и останалите герои връхлитаха срещу Сеанчан. Перин вееше знамето и размахваше брадвата, повече за да отблъсне онези, които се мъчеха да се доберат до него, отколкото да ги порази. Мат продължаваше да надува Рога на Валийр. Хюрин бе скочил от коня и се сражаваше с късия си меч и щит така, както си знаеше. Изглеждаше като че ли пълчищата на Сеанчан ще ги пометат, но въпреки това тъкмо Сеанчан в черните брони бяха тези, които отстъпваха.
Ранд пристъпи срещу Баал-замон. Неохотно допусна в себе си празнотата, посегна към Верния извор, изпълни се с Единствената сила. Друг начин нямаше. Вероятно нямаше никакъв шанс срещу Тъмния, но доколкото имаше шанс, той се намираше в Силата. Тя се просмука в него и изпълни всичко — дори дрехите и меча. Стори му се, че всеки миг ще грейне като самото слънце. Изпълни го със страстен трепет. Накара го да му се доще да заповръща.
— Махни се от пътя ми! — изрева той. — Не съм дошъл тук заради теб!
— А за момичето ли? — Баал-замон се разсмя. Устата му се превърна в пламък. Раните му бяха почти зараснали, бяха останали само няколко розови белега. Хубав мъж на средна възраст. С изключение на устата и очите. — Кое точно, Луз Терин? Този път няма кой да ти помогне. Ти си мой, и си мъртъв. При което така или иначе си мой.
— Лъжец! — изрева Ранд и замахна с меча си към Баал-замон, но тоягата от овъглено дърво спря острието му сред дъжд от искри. — Баща на лъжите!
— Глупак! Онези, другите глупаци, които привика, не ти ли казаха кой си? — Пламъците в лицето на Баал-замон забушуваха в смях.
Макар и зареял се в празнотата, Ранд усети мраз. „Дали са могли да го излъжат? Не искам да бъда Преродения Дракон.“ Стисна меча по-здраво. Разцепване на коприната — но Баал-замон отклоняваше лесно всеки удар; захвърчаха искри като от ковашки чук върху наковалня.
— Имам работа във Фалме, а не с теб. Никога с теб — каза Ранд. „Трябва да задържа вниманието му, докато освободят Егвийн.“ Продължаваше да вижда бушуващата край града битка.
— Жалка отрепка. Ти огласи Рога на Валийр. Сега вече си обвързан с него. Нима мислиш, че червеите от Бялата кула вече ще те пуснат на свобода? Вериги ще надянат на врата ти, толкова тежки, че никога не ще ги скъсаш.