Глава 48
Първи проглас
Мин тичаше по улицата и се вглеждаше в лицата на хората, надявайки се да намери Егвийн, Елейн или Нинив, но виждаше само фалменци. И нещо я теглеше — като въже, стегнато около кръста й.
Корабите на Сеанчан горяха в залива, други се отдалечаваха към открито море. Почти всички бяха обгърнати в пламъци. А отсам тях един малък кораб се оттегляше от пристана, накланяйки се на една страна в усилие да хване вятър, който да го понесе покрай брега. „Вейка“. Не можеше да вини Бейл Домон за това, че не ги е чакал повече, след всичко, което бе видяла. Струваше й се цяло чудо, че ги е чакал толкова дълго.
Един от корабите на Сеанчан сред залива не гореше. Изведнъж сред крайбрежните скали изникна силует на жена на кон. Конничката препусна по водата — Мин зяпна, — вдигна лък и във въздуха проблесна сребро. Сребърна стрела улучи корпуса на кораба и сякаш светеща нишка го съедини с лъка. С рев, стигнал до ушите й дори и от това разстояние, пламъкът обгърна предната кула и моряците се разтичаха в паника по палубата.
Мин примигна, но когато погледна отново, ездачката беше изчезнала.
Тя разтърси глава и продължи да се изкачва по улицата. Твърде много беше видяла само за един ден, за да може някаква яздеща по водата жена да я впечатли. „Дори това наистина да беше Биргит със своя приказен лък. И Артур Ястребовото крило. Наистина го видях. Наистина!“
Спря пред едно от високите каменни здания. Да, тук трябваше да влезе. Завтече се нагоре по стъпалата, бутна вратата и я отвори.
Никой не направи опит да я спре. Доколкото можеше да прецени, тук нямаше никого. Повечето жители на Фалме бяха наизлезли по улиците и се мъчеха да разберат дали всички не са полудели. Мина през къщата, излезе в градината отзад — и ето, той беше там.
Лежеше по гръб под един дъб, с пребледняло лице и затворени очи, лявата му ръка стискаше дръжка, завършваща с острие, дълго само педя и сякаш разтопено. Гърдите му се вдигаха и отпускаха на пресекулки.
Тя пое дълбоко дъх и се приближи, за да види какво може да направи за него. Първо трябваше да махне това скършено — или стопено? — острие: той можеше да нарани себе си или нея, ако започнеше да се мята. Разтвори ръката му и трепна, като видя, че дръжката се е залепила в дланта му. Захвърли я настрани с гримаса. Чаплата на дръжката се беше жигосала в месото. Но очевидно не от това бе изпаднал в несвяст. „Как се е докарал дотук? Нищо, Нинив ще го намаже с мехлем.“
Бързият оглед й показа, че повечето рани и отоци по тялото му не са пресни — поне кръвта бе имала време да засъхне, а отоците бяха започнали да пожълтяват по ръбовете — но от лявата страна в сетрето му беше прогорена дупка. Тя го разкопча, вдигна ризата и ахна. В хълбока му имаше дълбока прогорена рана, която сама се бе запушила. Това, което я разтърси, бе допирът на плътта му — сякаш докосваше лед; в сравнение с нея дори земята й се струваше топла.
Сграбчи го за раменете и го повлече към къщата. Той увисна в ръцете й, отпуснат като труп.
— Дългуч такъв! — запъшка тя. — Не можеше ли да си малко по-къс и лек? Не, непременно трябва да имаш тия рамене и крака. Защо просто не те оставя тук!
Но го помъкна с пъшкане по стъпалата, като внимаваше да не го тръска, и го вкара вътре. Остави го досами вратата, след което очите й бързо зашариха по коридора. В дъното намери малка спалня с легло, отрупано с одеяла, й вече пълна с цепеници камина. Отметна одеялата, запали огъня и един малък светилник на масата и се върна за Ранд.
Не беше лесна задача да го завлече до стаята, както и да го качи на леглото, но успя да се справи. След малко пъхна ръка под завивките, трепна и поклати глава. Чаршафите бяха леденостудени — нямаше телесна топлина, която да се задържи от завивките. С малко пресилена въздишка Мин се пъхна под одеялата и положи глава на рамото му. Очите му бяха все още склопени; дишаше, макар и неравно, но Мин си помисли, че може да умре, ако тя тръгне да търси Нинив. „Трябва му Айез Седай — помисли си тя. — Единственото, което мога да направя, е да се опитам да му дам малко топлина.“
За известно време оглежда съсредоточено лицето му — виждаше просто лицето му: не можеше да разчита хора, изпаднали в несвяст.
— Други мъже ми харесват — промълви му тя. — Харесвам мъже образовани, умни. Не ме интересуват ферми, овци и овчари. Особено овчарчета. — С въздишка приглади падналата по челото му коса. Беше нежна като коприна. — Но пък и ти не си овчар, нали? Вече не. О, Светлина, защо Шарката трябваше да ме свързва с теб? Защо не ме сполетя нещо по-безопасно и просто, например да бях станала корабокрушенка, без храна и с дузина гладни айилци около мен?