Владимир Колев
Великолепието на гъбите
Светлината се процежда през прозорците, цветните мозайки и сводовете на храма. В тишината се чува нежния пукот на свещите. Димът им бавно се възнася нагоре и неусетно се топи в утринната мътилка.
Отец Иван без да бърза, се готви за обреда — епитрахила, филона… Оглежда с опитно око храма. Всичко е „Окей“. Прости Господи, но този израз е така удобен, така леко ляга на езика. Пък е и казан само на ум. Иначе, отецът е стриктен, може да се каже педант. Особено що се отнася до гласно изразяване на мисли.
Голямата камбаната откънтява тежко и мелодично. За голям човек, голямата камбана! Отец Константин би трябвало вече да води насам шествието от дома на покойника. Малко странно е това утринно погребение, но такова е било последното желание на новопредставящия се пред Бога. След като е бил нашарен от автоматния откос, горкият е стискал душа още две-три минути.
Повечето му далавери се правеха през нощта. Или рано сутринта. Сигурно затова си беше поръчал и ранното погребение — докато Бог е още сънен, по-лесно ще се намъкнеш в рая.
Хитър беше Гого Гъбата… Не може да му се отрече. Преди години се върна, инженер някакъв. И отначало се мотаеше, някакъв-никакъв. Такива бяха времената. С диплома — мижаво чиновниче. Без нея — още по-нищо…
Но нещата се промениха. И развързаха ръцете на тия, които имаха нещо в главата. Инженер Георгиев започна да изкупува гъби и да ги изнася за Германия. Гладорясалите цигани ту го благославяха, че изкарват благодарение на него за хляб и ракия, ту го кълняха, че им дере кожите. Лепнаха му и прякор. Но на него въобще не му пукаше. Не остана и само при гъбите. Появиха се слуховете за хапчета, тревички и мерцедеси. Колите поне се виждаха. За малко. Явяваха се неизвестно откъде и бързо зачезваха. За хапчетата само се знаеше. А тревата расте къде ли не…
Гого Гъбата се сдоби с палат, ограден с висок зид. От време на време, обикновено в ранните часове на деня или пък привечер, крепостта му биваше ограждана от полицейски коли. Качулатите нахълтваха вътре, ала никога не се чуваха изстрели. Случваше се да изведат Гого с белезници, но за малко. След часове той се връщаше, неизменно спокоен. Видът му говореше: „Какво толкова е станало? И за панделата си има хора. Аз просто не съм от тях, чада мои!“
Вярно беше голям тарикат! Винаги с костюм. Сив костюм с оранжева вратовръзка, ако можете да си го представите… Няма анцузи, няма маратонки. Учтив даже с копоите си. Без брато, без прости лафове! И обръщението, неизменно — „Чадо мое“! Жените разтапяше с „Мила“. Така се обръщаше и към готвачката си…
Отец Иван неволно се усмихва. Спомня си как реагира на това обръщение шефът на полицията. Представете си, майор с униформа и добро самочувствие в разговор с някакъв олисял цивилен в сив костюм. Представителят на властта естествено, очакваше почтително обръщение. Нещо от рода: „Господин майор“, „Господин началник“. Вместо това, чу покровителственото „Чадо мое“. Още с първите две думи, Гъбата определи кой кой е!
Тогава майорът се пообърка. Обръщението го свари неподготвен. Но при втория разговор в сепарето, прояви чувство за хумор. Нарече Гого гъбата „Падре“. Гъбата прие обръщението благосклонно.
Отец Иван добре помни втория случай, защото стана в неговия ресторант. То какъв ресторант, някогашна сбутана кръчма, но благодаря Ти, Господи и за това…
Камбаната отново избумтява, а мисълта на отеца прескача в друга посока. След погребението, близките на Гъбата трябва да се съберат в заведението. Да споменат с добро, както се казва, своя приятел и бос.
Това, с ресторанта, се оказа добра идея. След като свързваш човека с Бога, защо да не извършваш още една услуга на близките му? Като ги събираш за последно сбогом в уютните сепарета. Вярно, че след като обърнат по три уискита или по две шльокавици — в зависимост от кесията на поръчващия — те забравят естествения за такива случаи почтителен тон. И започват да правят неща, които в никакъв случай не са за Божиите уши и очи… Но Бог, освен всемогъщ, е и всеблаг! Прощава…
Днес ресторантът ще се пука по шевовете. Добре че времето е хубаво, та могат да се изнесат маси и на терасата. Малко тесничко се получава но, душа да е широка…
Умееше да се оправя Гого Гъбата… Имаше подход — към когото трябва, както трябва… Когато се появяваха тия с качулките, това вече не беше новина. Информацията винаги изпреварваше скъпите гости. При обиските да се намереше поне тапещник — не автомати или някакви модерни пушкала… Ами! В гаража си кротуваха само Беемветата — сивото и оранжевото. И с фармакологията нещата стояха по същия начин. Няма амфетамини, няма тревички. Само една домашна аптечка, в която се мъдри кутийка с аспирин.