Пъхнах таблиците под бюрото си, когато вратата се отвори. Вдигнах глава и видях жена, която не познавах, да стои на прага. Предположих, че е на около трийсет, а индексът на телесната й маса — двайсет.
— Професор Тилмън?
След като името ми бе изписано на вратата, това не беше особено адекватен въпрос.
— Правилно.
— Професор Бароу ми предложи да се видя с вас.
Бях поразен от ефективността на Джийн и огледах по-внимателно жената, докато тя се приближаваше към бюрото ми. Нямаше явни признаци на несъвместимост. Не забелязах никакъв грим. Очертанията на тялото й и тенът й говореха за добро здраве и добра физическа форма. Носеше очила с дебели рамки, които събудиха спомена за жената с кайсиевия сладолед, дълга черна тениска, скъсана на няколко места, и черен колан с метални синджирчета. Истински късмет, че изтрих въпроса с бижутата, защото тя имаше големи метални обеци и интересно колие на шията.
Макар обикновено да не забелязвах облеклото, нейното ми изглеждаше несъвместимо с очакванията ми за висококвалифициран научен работник или професионалист, както и с лятното време. Можех само да предполагам, че е самонаета или в отпуск, и тъй като е освободена от правилата на работното място, е подбрала дрехите си безразборно. Можех да се разпозная в подобно поведение.
Мина доста време в мълчание и осъзнах, че сигурно е мой ред да кажа нещо. Вдигнах очи от колието й и си спомних инструкциите на Джийн
— Какво ще кажете да вечеряме тази вечер?
Тя изглеждаше изненадана от въпроса ми и отвърна:
— Да, добре. Какво ще кажете да вечеряме? В „Льо Гаврош“ и вие плащате сметката?
— Чудесно. Ще направя резервации за 20 часа.
— Шегувате се.
Странен отговор. Защо да си правя неуместни шеги с човек, когото не познавам?
— Не. Удобно ли ви е в 20 часа тази вечер?
— Нека се разберем. Предлагате ми вечеря в „Гаврош“ тази вечер?
Като имах предвид и въпроса за името ми, започвах да си мисля, че тази жена не е от най-умните, както би казал Джийн. Замислих се дали да не се откажа, или поне да приложа някаква отлагаща тактика, докато видя попълнен от нея въпросник, но не можех да се сетя за обществено приемлив начин да го направя, затова потвърдих, че правилно е разбрала предложението ми. Тя се обърна и излезе, а аз осъзнах, че дори не знам името й.
Незабавно се обадих на Джийн. Отначало у него настана объркване, последвано от радост. Може би не бе очаквал да се справя толкова ефективно с кандидатката.
— Казва се Роузи — обясни той. — И нищо повече няма да ти кажа. Забавлявай се. И помни какво ти казах за секса.
Жалко, че Джийн не можа да ми даде повече подробности около възникналия проблем. В „Гаврош“ нямаха свободна маса за уговореното време. Опитах се да открия профила на Роузи в компютъра си и за първи път снимките се оказаха полезни. Жената, която бе влязла в кабинета ми, не приличаше на никоя от кандидатките с Р. Сигурно трябва да е попълнила въпросника на хартия. Джийн си бе тръгнал и телефонът му беше изключен.
Бях принуден да предприема действие, което не бе точно незаконно, но със сигурност неморално. Оправдах го с аргумента, че би било също така неморално да не изпълня ангажимента си към Роузи. Онлайн системата за резервации на „Гаврош“ имаше ВИП секция, влязох в нея със сравнително проста хакерска програма и запазих места под името на декана.
Пристигнах в 9.59 часа. Ресторантът се намираше в голям хотел. Заключих колелото си във фоайето, тъй като навън валеше силно. За щастие не бе студено и непромокаемото ми яке свърши отлична работа. По тениската ми под него нямаше дори капка дъжд.
Към мен се приближи човек с униформа. Посочи към велосипеда ми, но аз заговорих, преди той да успее да се оплаче.
— Аз съм професор Лорънс и се свързах със системата ви за резервации в 17,11 часа.
Оказа се, че служителят не познава декана или реши, че съм друг професор Лорънс, защото само провери нещо в клипборда си и кимна. Бях впечатлен от ефективността му, макар да беше вече 20.01 часът и Роузи още я нямаше. Вероятно бе от групата, б) „малко по-рано“ и вече се бе настанила.