Но след това възникна проблем.
— Съжалявам, господине, но имаме правила за облеклото — каза служителят.
Знаех това. Пишеше го с големи букви на уебстраницата им. От господата се изисква да не са по риза.
— Иначе няма и храна, така ли?
— Може и така да се каже.
Какво да кажа за подобно правило? Бях готов да остана с якето си по време на цялата вечеря. В ресторанта вероятно имаше климатик, който да осигурява подходяща за изискването температура.
Продължих към входа на ресторанта, но служителят ми препречи пътя.
— Съжалявам. Може би не бях ясен. Трябва да сте с връхна дреха.
— Но аз съм с яке.
— Боя се, че изискваме нещо по-официално, сър.
Хотелският служител посочи своето сако като пример. В своя защита му представих дефиницията на Оксфордския речник (съкратен, второ издание) на „връхна дреха“ 1 (а) Облекло за горната част на тялото.
Освен това отбелязах, че словосъчетанието „връхна дреха“ е употребено и в инструкциите за поддръжка на сравнително новото ми и идеално чисто яке. Но за него определението се ограничаваше до „обичайното сако за костюм“.
— С радост ще ви услужим със сако, сър. В този стил.
— Имате колекция от сака? Във всеки възможен размер?
Не добавих, че нуждата за поддържане на подобен инвентар е сигурно доказателство, че не са успели да предадат ясно правилото и че би било по-ефективно да подобрят изказа си или да се откажат напълно от правилото. Нито споменах, че разходите за покупка и почистване на саката сигурно увеличават цената на храната. Дали клиентите им знаеха, че субсидират магазин за сака?
— Няма как да знам, сър — отвърна той. — Нека ви уредя сако.
Няма нужда да казвам, че се чувствах неудобно от идеята да ме преобличат в ничия дреха със съмнителна чистота. За няколко мига се потиснах от пълната неадекватност на ситуацията. И без това вече бях под стрес, защото се готвех за втора среща с жена, която можеше да се превърне в моя житейска партньорка. А институцията, на която плащах, за да ни сервира вечеря — доставчикът на услуга, който би трябвало да прави всичко възможно, за да се бъда доволен и спокоен — поставяше безразборни препятствия по пътя ми. Якето ми с високотехнологична импрегнация, което ме бе бранило в дъжд и снежни бури, ирационално, нечестно и натрапчиво се противопоставяше на вълнения и в общи линии декоративен негов еквивалент, който служителят ми предлагаше. Бях платил 1015 долара за него, включително допълнителни 120 долара, за да бъде в светлоотразителен жълт цвят. Изложих аргументите си.
— Якето ми е по-добро от вашето сако по всички разумни критерии: непромокаемост, видимост при намалена светлина и отлична вместимост. — Свалих ципа, за да покажа вътрешните джобове, и продължих: — Бързина на съхнене, устойчивост на петна от храна, качулка…
Служителят все още не показваше видима реакция, макар със сигурност вече да бях повишил глас.
— Много по-добра издръжливост на опън…
За да илюстрирам последното, хванах ревера на сакото му. Очевидно нямах никакво намерение да го късам, но внезапно бях сграбчен изотзад от непознат човек, който се опита да ме хвърли на земята. Реагирах автоматично с безопасно ниско контактно хвърляне, което целеше да го обезвреди, без да размести очилата ми. Терминът „ниско контактно“ се отнася за владеещите бойни изкуства, които знаят как да падат. Този човек не знаеше и се стовари с цялата си тежест.
Обърнах се да го видя — беше едър и гневен. За да предотвратя по-нататъшно насилие, бях принуден да седна върху него.
— Разкарай се от мен, мамка ти. Ще те убия — каза той.
При това положение ми се стори нелогично да изпълня молбата му. Тогава пристигна друг мъж, който се опита да ме извлече. Обезпокоен, че здравеняк номер едно може да изпълни заканата си, нямах друг избор, освен да обезвредя и здравеняк номер две. Никой не бе сериозно наранен, но ситуацията беше доста неловка и аз усетих как мозъкът ми спира да работи.
За щастие в този момент Роузи пристигна. Човекът със саката възкликна видимо изненадан:
— Роузи!
Очевидно я познаваше. Тя премести поглед от него на мен и каза:
— Професор Тилмън. Дон. Какво става?
— Закъсня — отбелязах аз. — Имаме проблем.
— Познаваш ли този мъж? — попита Роузи човекът със саката.
— А ти как мислиш? Че съм отгатнала името му ли? — Тя звучеше враждебно и аз си помислих, че това може би не е най-добрият подход. Със сигурност трябваше да вървим към извинения и да се махаме. Предполагах, че няма да вечеряме в този ресторант.
Беше се насъбрала малка тълпа зяпачи и ми хрумна, че може да се появи и друг здравеняк, затова трябваше да измисля начин да освободя едната си ръка, без да пускам първите двама здравеняци. Междувременно единият бе бръкнал с пръст в окото на другия и гневът им видимо нарасна.