— Той нападна Джейсън — добави човекът със саката.
— Да бе — отвърна Роузи. — Горкият Джейсън, вечната жертва.
Сега вече можех да я огледам. Носеше черна рокля без декорации, черни ботуши с дебели подметки и огромно количество сребърни бижута по ръцете. Червената й коса стърчеше като някой нов вид кактус. Бях чувал думата „поразителна“ да се използва за описание на дами, но за първи път бях наистина поразен от жена. И не беше просто заради тоалета, бижутата или някоя индивидуална черта на самата Роузи, а заради комбинирания им ефект. Не бях сигурен дали външността й би се възприела като конвенционална красота и дори дали е приемлива в ресторанта, който бе отхвърлил якето ми. „Поразителна“ беше идеалната дума за това. Но онова, което тя направи, беше дори още по-поразително. Извади телефона от чантата си и го насочи към нас. Той проблесна два пъти. Мъжът със саката тръгна към нея, за да й го вземе.
— Да не си го помислил дори — каза тя. — Такова забавление ме чака с тези снимки, че тези двамата никога повече няма да охраняват нищо. Професорът даде урок на горилите.
Докато Роузи говореше, пристигна мъж с готварска шапка. Той каза нещо набързо на мъжа със саката и на Роузи и след като се споразумяхме, че ще ни пуснат, без повече да ни тормозят, Роузи ме помоли да пусна нападателите си. Всички се изправихме на крака и спазвайки традицията, аз се поклоних, след това протегнах ръка към двамата мъже, за които стигнах до извода, че са част от охраната. Те просто си вършеха работата и бяха рискували да бъдат ранени при изпълнение на служебните си задължения. По всичко личеше, че не очакваха тази куртоазия, но единият се изсмя и стисна ръката ми, а другият последва примера му. Добър завършек, но на мен вече не ми се ядеше в този ресторант. Взех си велосипеда и двамата излязохме на улицата. Очаквах Роузи да е ядосана заради инцидента, но тя се усмихваше. Попитах я откъде познава човека със саката.
— Преди работех там.
— И избра ресторанта, защото го познаваш?
— Може и така да се каже. Исках да им натрия носовете. — Тя се разсмя. — Може би не чак толкова много.
Казах, че решението й е великолепно.
— Работя в бар — продължи тя. Не просто бар, а „Маркизът на Куинсбъри“. Занимавам се с идиоти, за да се прехранвам. Отбелязах, че ако бе дошла навреме, можеше да използва социалните си умения и насилието щеше да бъде предотвратено.
— Тогава се радвам, че закъснях. Това беше джудо, нали?
— Айкидо. — Докато пресичахме улицата, преместих велосипеда от другата си страна, между Роузи и мен — Освен това съм добър и на карате, но айкидото беше по-подходящо в случая.
— Стига бе! Сигурно трябва много време, за да се научиш?
— Започнах на седем.
— И колко често тренираш?
— Три пъти седмично, освен в случаи на болест, официални празници и конференции в чужбина.
— И какво те запали? — попита Роузи.
Посочих очилата си.
— Отмъщението на отличниците — каза тя.
— За първи път след гимназията ми се наложи да ползвам тези умения за самозащита. Тренирам най-вече за форма. — Бях се поуспокоил и Роузи ми даде възможност да пробутам един въпрос от въпросника на проект „Съпруга“. — Тренираш ли редовно?
— Зависи каква наричаш редовно. — Тя се засмя. — Аз съм човекът в най-лоша физическа форма на планетата.
— Тренировките са изключително важни за поддържане на здравето.
— И баща ми така казва. Той е личен треньор. Непрекъснато се занимава с мен. Подари ми карта за фитнес за рождения ми ден. За неговата зала. Наумил си е, че двамата трябва да тренираме заедно за триатлон.
— Непременно трябва да последваш съвета му — отвърнах.
— Глупости, аз съм почти на трийсет. Нямам нужда татко да ми казва какво да правя. — И смени темата. — Слушай, умирам от глад. Хайде да си вземем пица.
След получената травма не бях готов за ресторант. Казах й, че смятам да се насоча към първоначалния ми план за вечерта, а именно — готвене у дома.
— Имаш ли достатъчно за двама? — попита тя — Все още ми дължиш една вечеря.
Така беше, но през деня се бяха случили прекалено много непредвидени неща.
— Хайде. Няма да критикувам готвенето ти. Не бих могла да сготвя дори за да си спася живота.
Не се боях, че някой ще критикува готвенето ми. Но липсата на готварски способности у нея беше третият провал засега според въпросника на проект „Съпруга“ — след закъснението и лошата физическа форма. Почти сигурно щеше да последва и четвърти: не беше вероятно работата й като сервитьорка и барманка да удовлетвори изискваното интелектуално ниво. Нямаше смисъл да продължаваме.