— Ако излезеш пак с нея — продължи Джийн, — май е по-добре да не споменаваш за проекта „Съпруга“. След като така и така не отговаря на критериите.
Като оставим настрана неправилното предположение, че ще изляза пак с Роузи, съветът ми се стори добър.
В този миг разговорът драматично смени посоката си и аз така и не успях да разбера откъде Джийн познава Роузи. Причината за тази промяна беше сандвичът на Джийн. Отхапа от него, извика от болка и грабна бутилката ми с вода.
— О, мамка му. О, мамка му. Клодия ми е сложила люта чушка в сандвича.
Трудно ми беше да си представя как Клодия може да направи такава грешка. Но сега най-важното бе да облекчим състоянието на Джийн. Лютото не се разтваря във вода, така че бутилката ми нямаше да му свърши никаква работа. Посъветвах го да намери някаква мазнина. Тръгнахме към японското бистро и не успяхме да поговорим още за Роузи. Но бях получил основната информация, от която имах нужда. Джийн бе избрал жена, без да се позовава на въпросника. Нова среща с нея би била в пълно противоречие с логиката на проекта „Съпруга“.
Докато карах велосипеда към къщи, се замислих отново. Имаше само три причини, поради които отново да се срещна с Роузи.
1. Добрият експеримент изисква контролна група. Ще бъде интересно да използвам Роузи като мярка, с която да сравнявам жените, подбрани с въпросника.
2. Въпросникът досега не бе отсял подходяща. Докато това стане, можех да общувам с Роузи.
3. Като генетик с възможност да анализирам ДНК и познания, с които да тълкувам резултатите, можех да й помогна да намери биологичния си баща.
Причини 1 и 2 бяха невалидни. Роузи очевидно не ставаше за спътница в живота. Нямаше смисъл да контактувам с някоя толкова неподходяща. Но причина 3 заслужаваше обмисляне. Да използвам уменията си, за да й помогна да придобие важна информация, беше напълно в съзвучие с целта на живота ми. Можех да го правя във времето, отделено за проекта „Съпруга“, докато се появи подходяща кандидатка.
За да стане това, трябваше да установя отново контакт с Роузи. Не исках да казвам на Джийн, че възнамерявам пак да се срещам с нея толкова скоро, след като го уверих, че вероятността да го направя е нулева. За щастие си спомних името на бара, в който работеше Роузи: „Маркизът на Куинсбъри“.
Имаше само един бар с такова име, намираше се на забутана улица в едно предградие. Вече бях променил графика си, като отложих пазара, за да си наваксам със съня. Щях да си купя готова вечеря. Понякога ме обвиняват, че не съм гъвкав, но според мен това показва способност за адаптация дори към най-необичайните обстоятелства.
Пристигнах в 19.04 и разбрах, че барът отваря чак в 21.00 часа. Невероятно. Нищо чудно, че хората допускаха професионални грешки. Дали вътре нямаше да е пълно с хирурзи и ръководители на полети, които пият до след полунощ и на другия ден отиват на работа?
Вечерях в близкия индийски ресторант. Върнах се в бара в 21.27. На вратата имаше охранител и аз се подготвих за повторение на предната вечер. Той ме огледа внимателно, след това попита:
— Знаете ли що за място е това?
Доста запознат съм с баровете, даже по-добре от повечето хора. Когато пътувам на конференции, обикновено намирам някой приятен бар близо до хотела ми и ям и пия там всяка вечер. Отговорих утвърдително и влязох.
Почудих се дали съм дошъл на правилното място. Най-отличителната характеристика на Роузи беше, че е от женски пол, а клиентите на „Маркизът на Куинсбъри“ бяха само мъже. Много от тях бяха облечени в странни дрехи и ми трябваха няколко минути, за да ги разгледам. Двама мъже видяха, че ги зяпам, и единият ми се усмихна широко и кимна. Аз също му се усмихнах. Очевидно атмосферата тук беше приятелска.
Но аз бях тук, за да намеря Роузи. Приближих се до бара. Двамата мъже ме последваха и седнаха от двете ми страни. Гладко избръснатият носеше изрязана тениска и очевидно прекарваше доста време във фитнеса. Може да бяха намесени и стероиди. Този с мустаците бе облечен в кожен костюм и имаше черна шапка.
— Не съм те виждал тук преди — каза черната шапка.
Обясних му възможно най-просто:
— Не съм идвал тук преди.
— Да те почерпя питие?
— Предлагаш да ме почерпиш питие? — Беше необичайно предложение от непознат, предполагах, че и от мен се очакваше да отвърна на жеста по подобен начин.
— Точно това казах — отвърна Черната шапка. — С какво можем да те изкушим?
Казах им, че видът на питието няма значение, стига в него да има алкохол. Бях нервен, както обикновено, когато общувам с хора.
Тогава от другата страна на бара се появи Роузи, облечена като повечето си колеги с черна риза. Почувствах огромно облекчение. Бях на точното място и тя беше на работа. Черната шапка й махна. Поръча три бири. Чак тогава Роузи ме видя.