Най-логично бе да се свържа с Роузи и да й обясня, че проектът „Баща“ не е добра идея. Позвъних й в 6.43 сутринта, веднага щом се върнах от кроса, и оставих съобщение да ми се обади. Когато затворих, се потях въпреки сутрешния хлад. Надявах се да нямам треска.
Роузи звънна, докато изнасях лекция. Обикновено изключвам телефона си в такива случаи, но нямах търпение да приключа с този проблем. Бях под стрес, защото ми предстоеше да проведа разговор, в който трябваше да оттегля свое предложение. Беше неудобно да говоря пред пълна със студенти аудитория, особено през микрофон на ревера.
Може да чуят какво казвам.
— Здравей, Роузи.
— Дон, искам само да ти благодаря, че правиш това за мен. Не съм си давала сметка до каква степен ме е измъчвало. Знаеш ли онова малко кафене в търговската палата — „Бариста“? Какво ще кажеш да се видим там утре в два часа?
След като Роузи бе приела предложението ми за помощ, щеше да е неморално да го оттегля, технически би било нарушаване на споразумение.
— Утре, 14 часа, в „Бариста“ — потвърдих аз, макар временно да нямах достъп до графика в паметта си заради претоварване.
— Ти си страхотен — каза тя.
Тонът й показваше, че с това приключва участието си в разговора. Беше мой ред да отвърна със същата равна интонация и най-очевидното решение бе да кажа като нея „Страхотна си“. Но дори и на мен ми беше ясно, че това бе безсмислено. Тя се облагодетелстваше от моята „страхотност“ под формата на познанията ми по генетика. Сега като се замисля, можех просто да кажа „Довиждане!“ или „Доскоро!“, но нямах време тогава да мисля. Бях под значително напрежение да отвърна навреме.
— И аз те харесвам.
Цялата лекционна зала избухна в аплодисменти.
Една студентка пред мен каза:
— Много готино. — И се усмихна.
За щастие бях свикнал, без да искам, да забавлявам хората.
Не се чувствах прекалено нещастен, задето не успях да прекратя проекта „Баща“. За тестване на ДНК се изискваше незначително количество работа.
На следващия ден се срещнахме в „Бариста“ в 14.07 часа. Няма нужда да казвам, че закъснението бе по вина на Роузи. Студентите ми щяха да ме чакат за лекцията в 14.15 ч. Намерението ми бе само да я посъветвам как да вземе ДНК проба, но тя, изглежда, не можеше да схване инструкциите. Сега като се замисля, вероятно й предлагах много опции и изсипвах технически детайли прекалено бързо. Имахме само седем минути да обсъдим проблема (бях си оставил и една минута да изтичам до лекцията) и затова се съгласихме, че най-простото решение би било да вземем пробата заедно.
В неделя следобед пристигнахме в дома на заподозрения в бащинство д-р Иймън Хюз. Роузи беше звъннала преди това.
Иймън изглеждаше по-възрастен, отколкото очаквах. Предположих, че е на шейсет, индекс на телесната маса двайсет и три. Съпругата му, която се казваше Белинда (на около петдесет и пет, индекс на телесната маса двайсет и осем), ни направи кафе, както бе предвидила Роузи. Това беше много важно, тъй като бяхме решили, че ръбът на чашката за кафе е идеален източник на слюнка. Седях до Роузи и се преструвах на неин приятел. Иймън и Белинда бяха срещу нас, а на мен ми беше трудно да не поглеждам към чашата на Иймън.
За щастие от мен не се очакваше да водя светски разговор. Иймън беше кардиолог и проведохме очарователна дискусия за генетичните маркери на сърдечните болести. Той най-накрая си допи кафето и Роузи стана, за да занесе чашите до кухнята. Там щеше да попие с тампон ръба на чашата и щяхме да имаме чудесна проба. Когато обсъждахме плана, предположих, че това може да се окаже нарушение на порядките на гостоприемството, но Роузи ме увери, че познава достатъчно добре Иймън и Белинда като семейни приятели и като на по-млада, ще й позволят да им помогне. Но за първи път представите ми за светските порядки се оказаха по-точни. За нещастие.
Когато Роузи взе чашата на Белинда, домакинята каза:
— Остави, аз ще ги отнеса по-късно.
Роузи отвърна:
— Не, моля те. — И взе чашата на Иймън.
Белинда взе моята чаша и тази на Роузи и каза:
— Добре, помогни ми. И двете тръгнаха заедно към кухнята. Очевидно на Роузи щеше да й е трудно да попие с тампон чашата на Иймън в присъствието на Белинда, но не можах да измисля начин да изведа домакинята от кухнята.
— Роузи каза ли ти, че съм учил медицина заедно с майка й? — попита Иймън.
Кимнах. Ако бях психолог, сигурно щях да успея да разбера от думите и езика на тялото му дали крие, че е баща на Роузи. Дори сигурно щях да мога така да поведа разговора, че да го вкарам в капан. За щастие не разчитахме на уменията ми в тази област. Ако Роузи успееше да ми вземе проба, щях да дам много по-надежден отговор от този, който можеше да се извлече от наблюдаване на поведението му.