— Ако това ще ви окуражи — каза Иймън, — майката на Роузи беше малко дива на младини. Много умна и красива, можеше да има, когото си пожелае. Всички студентки по медицина искаха да се омъжат за лекари. — Той се усмихна. — Но тя изненада всички ни и си избра един странен мъж, който постоянстваше и все беше около нея.
Имах късмет, че не търсех улики. На лицето ми сигурно се бе изписало пълно недоумение.
— Подозирам, че Роузи следва примера на майка си — каза той.
— В кой аспект на живота си? — Струваше ми се по-безопасно да поискам пояснение, отколкото да предполагам, че има предвид забременяване от незнаен състудент или смърт. Това бяха единствените факти, които знаех за майката на Роузи.
— Просто казвам, че според мен си подходящ за нея. А тя преживя доста. Ако смяташ, че си пъхам носа в чужди работи, просто ми кажи. Но тя е страхотно хлапе.
Сега вече посоката на разговора беше ясна, макар Роузи определено да беше прекалено възрастна, за да бъде наричана „хлапе“. Иймън мислеше, че съм гадже на Роузи. Разбираема грешка. Ако го поправех, със сигурност щеше да се наложи да изрека лъжа, затова реших да премълча. Тогава чухме звук от чупеща се посуда.
— Всичко наред ли е? — извика Иймън.
— Счупихме една чаша — отвърна Белинда.
Чупенето на чаша не влизаше в плана. Предположих, че Роузи я е изпуснала от нервност или докато се е опитвал да не я дава на Белинда. Ядосах се на себе си, че не бях измислил резервен план. Не се бях отнесъл към този проект с необходимата сериозност. Беше срамно и непрофесионално и вече бе моя отговорност да намеря решение. Със сигурност това щеше да включва измама, а аз не съм добър в измамата.
Най-добре би било да взема ДНК проба по легитимна причина.
— Чувал ли си за Генографския проект?
— Не — отвърна Иймън.
Обясних, че с ДНК проба може да се проследи произходът на човек. Той бе очарован. Предложих му да изследва своята ДНК, като си вземе проба и ми я изпрати.
— Да го направим сега, преди да съм забравил — каза той. — Кръв става ли?
— Кръвта е идеална за ДНК тест, но…
— Аз съм лекар — прекъсна ме той. — Дай ми само минута.
Иймън излезе от стаята и аз чух как Белинда и Роузи си говорят в кухнята.
— Виждала ли си се изобщо с баща си? — попита Белинда.
— Следващият въпрос — каза Роузи.
Белинда отвърна с твърдение.
— Дон изглежда свестен.
Отлично. Значи се справях добре.
— Той ми е просто приятел — уточни Роузи.
Ако знаеше колко приятели имам, можеше и да разбере какъв страхотен комплимент ми бе направила току-що.
— О, добре — каза Белинда.
Роузи и Белинда се върнаха във всекидневната в същия миг, в който там влезе и Иймън с лекарската си чанта. Белинда съвсем логично предположи, че има някакъв медицински проблем, но Иймън обясни за Генографския проект. Белинда беше медицинска сестра и му взе кръв с професионална сръчност.
Когато подадох пълната епруветка на Роузи, за да я прибере в дамската си чанта, забелязах, че ръцете й треперят. Диагнозата според мен беше тревожност, вероятно свързана с неизбежното разкриване на бащинството. Не бях изненадан, когато тя попита дали можем веднага да тестваме пробата. За това трябваше да отворим лабораторията в събота вечер, но поне проектът щеше да е завършен. Лабораторията беше празна: резултатът от архаичната идея, че трябва да се работи само от понеделник до петък, бе изключително ниското натоварване на скъпо оборудване из целия университет, бяхме взели за изпитание аналитична апаратура, която установяваше връзката между родител и дете много бързо. И имахме идеалната проба. ДНК можеше да бъде извлечена от много източници и само няколко клетки бяха необходими за теста, но подготвителната работа беше времеемка и сложна. С кръвта беше лесно.
Новата машина се намираше в малка стаичка, която някога е била кухня с мивка и хладилник. За миг ми се прииска да е по-впечатляваща — необичайно втурване на его в мислите ми. Отключих хладилника и си отворих една бира. Роузи се покашля силно. Разпознах кода и отворих и за нея.
Опитах се да й обясня процеса, докато приготвях апаратурата, но тя като че ли не можеше да спре да говори, дори и когато прокарваше тампон по вътрешната страна на бузата си, за да ми даде ДНК проба.
— Не мога да повярвам, че е толкова лесно. Толкова бързо. Мисля, че на някакво ниво винаги съм го знаела. Носеше ми подаръци, като бях дете.