— Не — отвърнах. — Не е вероятно да съм подходящ за това.
Роузи се върна и бебето се разрева.
— Време за хранене — каза Натали.
— Трябва да тръгваме — обяви Роузи.
Провал! Социалните умения се оказваха проблем. Ако ги имах, със сигурност щях да се добера до бебето.
— Съжалявам — казах, докато вървяхме към абсурдното возило на Фил.
— Недей. — Роузи бръкна в дамската си чанта и извади топка косми. Почистих й четката за коса.
— Трябват ни корени — обясних. Но имаше доста косми, така че бе вероятно да намерим и такъв с корен.
Тя бръкна отново в чантата си и извади четка за зъби.
Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная какво означава това.
— Откраднала си й четката за зъби!
— Имаше допълнителна в шкафа. Време беше за нова.
Бях шокиран от кражбата, но сега почти със сигурност разполагах с читава ДНК проба. Нямаше как да не се впечатля от изобретателността на Роузи. И ако Натали не си подменяше четката за зъби редовно, Роузи й бе направила услуга.
Роузи не искаше да изследваме веднага четката. Предпочиташе да вземем ДНК и от последния кандидат и да тестваме двете проби заедно. Това ми се стори нелогично. Ако пробата на Натали покажеше положителен резултат, нямаше нужда да взимаме друга. Роузи обаче като че ли не разбираше концепцията за последователността на задачите, чрез която да се минимизират цената и рискът.
След проблемите с достъпа до бебето за д-р Питър Ентикот решихме да си сътрудничим по най-подходящия начин.
— Ще му кажа, че обмислям дали да не следвам медицина — обясни тя, Д-р Ентикот в момента работеше в медицинския факултет на университета „Дийкън“.
Щеше да го покани на кафе, което щеше да ни даде възможност да приложим процедурата с чашата, при която засега търпяхме стопроцентов провал. Стори ми се невероятно барманка да убеди професор, че има потенциал да учи медицина. Роузи изглеждаше обидена и започна да спори с мен, че това няма никакво значение, просто трябваше да го убедим да пие кафе с нас. По-големият й проблем беше как да представи мен, защото не смяташе, че може да свърши работата сама.
— Ти си ми гадже — каза тя. — Ще финансираш образованието ми, затова също имаш интерес. — Изгледа ме изпитателно. — Няма нужда да преиграваш.
В сряда следобед Джийн ме замести на лекции, за да ми върне услугата със синдрома на Аспергер, и ние тръгнахме с колата играчка на Фил към университета „Дийкън“. Бях ходил там много пъти като гостуващ лектор и сътрудник в изследвания. Дори познавах част от изследователите в медицинския факултет, но не и Питър Ентикот, Срещнахме се в кафе на открито, пълно със студенти по медицина, които се бяха върнали по-рано от лятна ваканция. Роузи беше невероятна! Разговаряше интелигентно за медицина и дори за психиатрия, науката, която каза, че се надява да специализира. Твърдеше, че е завършила с отличие поведенческа психология и има опит в изследванията след дипломирането си.
Питър изглеждаше обсебен от приликата между Роузи и майка й, която бе иреленантна за целите ни. Три пъти я прекъсна, за да й припомни за физическата им подробност, и аз се почудих дали това не означава някаква по-особена връзка между него и майката на Роузи — следователно дали не сочи към бащинство. Точно както бях направил и във всекидневната на Иймън Хюз, потърсих физическа прилика между Роузи и потенциалния й баща, но нищо не се набиваше на очи.
— Всичко това звучи много положително, Роузи — каза Питър. — Нямам нищо общо с процеса по приема ни, поне официално. — От думите му стана ясно, че може да й окаже неофициална, следователно и неморална помощ. Дали това не беше знак за шуробаджанащина и намек, че е баща на Роузи?
— Академичната ти подготовка е добра, но ще трябва да положиш стандартния изпит за прием в програмата по медицина.
— Положих го миналата година — каза Роузи. — Имам седемдесет и четири точки.
Питър изглеждаше изключително впечатлен.
— С този резултат можеш спокойно да влезеш в „Харвард“. Но взимаме предвид и други фактори, така че ако решиш да кандидатстваш, на всяка цена ми съобщи.
Надявах се никога да не е ходил в „Маркизът на Куинсбъри“.
Сервитьорът донесе сметката. Когато се опита да вземе чашата на Питър, аз веднага се протегнах, за да го спра. Сервитьорът ме погледна изключително неприятно и грабна чашата. Наблюдавах го как я носи към количка и я оставя върху табла със съдове.
Питър погледна телефона си.
— Трябва да тръгвам — каза той. — Но след като ми се обади, най-добре е да продължим да поддържаме връзка.
Когато Питър си тръгна, видях, че сервитьорът гледа към количката.