— Родителите ми слушаха рок музика. Основно баща ми. От неговата младост.
Качихме се в колата и Роузи отново свали гюрука. Поигра си с айфона си, който ползваше като източник на музика.
— Да се върнем години назад — каза тя и пусна плейъра.
Тъкмо отново се настанявах в зъболекарския стол, когато осъзнах правотата на думите й. Познавах тази мелодия. Тя звучеше във фона, докато растях. Изведнъж се върнах в стаята си, зад затворената врата, където пишех програми на бейсик на компютъра си от старо поколение, а песента звучеше във фона.
— Знам тази песен!
Роузи се засмя.
— Ако не я знаеше, това щеше да е окончателното доказателство, че си от Марс.
Докато летяхме обратно към града в червено порше, карано от красива жена, а тази песен звучеше, ми се стори, че съм застанал на прага на друг свят. Познавах това усещане, което се усили още повече, когато заваля дъжд и гюрукът заяде, така че не можахме да го пуснем. Същото бях почувствал и когато гледах града след вечерята на балкона, и отново, когато Роузи ми бе дала телефона си. Друг свят, друг живот, близък, но недостъпен.
Изплъзващото се… за-до-вол-ство.
Когато стигнахме до университета, вече се беше стъмнило. И двамата бяхме мокри. С помощта на наръчник с инструкции успях да затворя гюрука ръчно.
В лабораторията отворих две бири (без да се изисква сигналът с покашлянето) и Роузи чукна бутилката си в моята.
— Наздраве — каза тя. — Браво.
— Обещаваш ли да пратиш чек на кафенето?
— Дадено. Обещавам. — Добре.
— Ти си страхотна — казах аз. От известно време се канех да й сведа това. Представянето й като кандидат-студентка по медицина беше впечатляващо. — Но защо каза, че имаш толкова висок резултат на приемния тест?
— А ти защо мислиш?
Обясних, че ако можех да предположа какъв е отговорът, не бих задал въпроса.
— Защото не исках да изглеждам глупава.
— Пред потенциалния си баща?
— Да. Пред него. Пред когото и да е. Писна ми определени хора да ме мислят за глупава.
— Аз те смятам за забележително интелигентна…
— Не го казвай.
— Кое?
— За барманка. Това щеше да кажеш, нали?
Беше направила правилно предположение.
— Майка ми беше лекар. Баща ми също е, ако става въпрос за гени. И не е задължително да си професор, за да си умен. Видях физиономията ти, когато казах, че имам седемдесет и четири точки на приемния изпит. Мислеше си: „Той няма да повярва, че тази жена е чак толкова умна“. Но той повярва. Така че задръж си предразсъдъците за себе си.
Разумна критика. Имах малко контакти с хора извън академичния свят и бях оформил възгледите си за останалата част от света най-вече от гледане на филми и телевизия в детството си. Разбирах, че героите от „Изгубени“ и „Стар Трек“ вероятно не са представителна извадка за човечеството като цяло. Със сигурност Роузи не се вписваше в стереотипа ми за барманка. Беше твърде вероятно много други от предположенията ми за хората също да са погрешни. Това не ме изненадваше.
Апаратът за анализ на ДНК беше готов.
— Имаш ли предпочитания? — попитах.
— Прави каквото знаеш. Не искам да взимам никакви решения.
Осъзнах, че има предвид последователността на тестване, а не избора на баща. Поясних въпроса си.
— Не знам — каза тя. — Мисля си го цял следобед. Алън е мъртъв, което би било гадно. И Натали ще ми е сестра, което, да ти кажа, е доста странно. Но дава някакво усещане за окончателност, ако ме разбираш. Харесвам Питър, но нищо не знам за него. Той сигурно си има семейство.
Отново си дадох сметка, че проектът „Баща“ не е добре обмислен. Роузи цял следобед се бе мъчила да потисне нежелани емоции, и въпреки това мотивацията на проекта беше като че ли изцяло емоционална.
Първо изследвах Питър Ентикот, тъй като космите от четката на Натали изискваха повече време за обработка. Нямаше съвпадение.
Бях намерил няколко косъма с корени, така че бе излишно да й крадем и четката за зъби. Докато ги обработвах, се замислих, че първите двама кандидати, включително и този, когото Роузи бе смятала за най-вероятен — Иймън Хюз, се бяха оказали погрешни предположения. Предположих, че и при дъщерята на Алън също няма да имаме съвпадение.
Оказах се прав. Не забравих да погледна Роузи, за да видя реакцията й. Изглеждаше много тъжна. Май пак щяхме да се напиваме.
— Не забравяй — започна тя, — че пробата не е от него, а от дъщеря му; това е дъщеря му.
— Вече съм го предвидил.
— Естествено. Значи — край.
— Но все още не сме разрешили проблема. — Като учен нямам навика да се отказвам от трудни задачи.
— Няма и да го разрешим — каза Роузи. — Тествах всички, за които знам.