— Трудностите са неизбежни — обясних. — Големите проекти изискват настойчивост.
— Запази си тези думи за нещо, което има значение за теб.
Защо се фокусираме върху едни неща за сметка на други? Бихме рискували живота си, за да спасим някого от удавяне, но в същото време не правим дарения, които биха спасили десетки деца от гладна смърт. Инсталираме си слънчеви генератори на ток, защото емитират минимални количества въглероден двуокис (а може да се окаже, че ако се вземат предвид производството и инсталацията им, ефектът им е по-скоро негативен), вместо да допринасяме за по-ефективни инфраструктурни промени.
Смятах, че моите решения в тези области бяха по-рационални от тези на повечето хора, но и аз правех подобни грешки. Генетично сме програмирани да реагираме на стимули от непосредственото ни обкръжение. Реакцията на по-сложни проблеми, които не можем да видим и пипнем директно, изисква приложението на логика, която е по-слаба от инстинктите.
Това изглеждаше най-вероятното обяснение за продължаващия ми интерес към проекта „Баща“. Рационално погледнато, можех да намеря много по-значими приложения на изследователските си способности, но инстинктивно бях подтикнат да помогна на Роузи с по-близък до мен проблем. Докато пиехме по чаша пино ноар в бара на Джими Уотсън, преди Роузи да тръгне за работа, се опитах да я убедя да продължи проекта, но тя заяви, и то напълно логично, че вече нямало причина да се изключва, който и да е състудент на майка й. Предположи, че колегите й сигурно са били поне стотина, и посочи, че преди трийсет години заради предразсъдъците към половете повечето от тях са били мъже. Логистиката по намирането и тестването на петдесет лекари, много от които сигурно живеят в други градове и страни, беше непосилна. Роузи каза, че не й пука чак толкова.
Предложи да ме закара до къщи, но аз реших да остана и да продължа да пия.
13.
Преди да зарежа проекта „Баща“, реших да проверя предположението на Роузи за броя на потенциалните кандидати. Хрумна ми, че някои от тях лесно могат да бъдат елиминирани. Сред студентите по медицина, на които аз преподавам, има много чужденци. Като се има предвид светлата кожа на Роузи, не смятах, че е вероятно баща й да е китаец, виетнамец, чернокож или индиец.
Започнах с елементарно проучване — търсене в интернет на информация за курса по медицина на базата на трите имена, които знаех.
Резултатите надхвърлиха очакванията ми, но решаването на проблеми понякога изисква и доза късмет. Не беше изненада, че майката на Роузи е завършила университета, в който работех. По онова време е имало само два курса по медицина в Мелбърн.
Намерих две снимки, които имаха връзка с историята. Едната беше официална фотография на целия курс с имената на сто четирийсет и шестимата студенти. Другата бе правена на абсолвентския бал и също имаше имена. На нея преброих само сто двайсет и четири лица, вероятно защото някои не са присъствали. И тъй като пазаруването на гени се е случило на бала или след него, нямаше нужда да се притесняваме за отсъстващите. Проверих дали сто двайсет и четиримата са подмножество на сто четирийсет и шестимата.
Бях очаквал, че търсенето ми ще доведе до списък на абсолвентите и вероятно и снимка. Но неочакван бонус се оказа дискусия във форума, озаглавена „Къде са те сега?“. Най-голям късмет обаче извадих с информацията, че е насрочена среща по случай трийсет години от завършването. Датата беше само след три седмици. Трябваше да действаме бързо.
Вечерях у дома и отидох с велосипеда до „Маркизът на Куинсбъри“. Пълен провал! Роузи не беше на работа. Барманът ме осведоми, че тя работи само три вечери в седмицата, което ми се стори малко за осигуряване на достатъчен доход. Може би имаше и дневна работа. Знаех много малко за нея, освен къде работи, че се интересува кой е баща й и на колко е години. Ако съдехме по това, че майка й е завършила преди трийсет години, тя трябваше да е на двайсет и девет. Не бях питал Джийн откъде я познава. Дори не знаех името на майка й, за да я намеря на снимката.
Барманът беше добронамерен, затова си поръчах бира и ядки и прегледах записките, които бях донесъл.
На абсолвентския бал бяха присъствали шейсет и трима мъже, само с двама повече от жените, недостатъчно, за да потвърди твърдението на Роузи за дискриминация. Някои имаха ненатрапчиви черти, които обаче показваха, че не са от бялата раса, макар че не бяха толкова много, колкото очаквах. Било е преди трийсет години и притокът на китайски студенти още не е бил започнал. Въпреки това броят на кандидатите беше значителен, но срещата на випуска предлагаше възможност за обработка на извадката.