Вече бях установил, че „Маркизът на Куинсбъри“ е гей бар. При първото си посещение не бях забелязал как хората общуват там, защото бях прекалено фокусиран върху задачата да намеря Роузи и да поставя началото на проекта „Баща“, но този път успях да анализирам по-детайлно заобикалящата ме среда. Напомняше ми на шахматния клуб, в който членувах в училище. Хора, събрани от общи интереси. Това бе единственият клуб, в който бях членувал, като изключим университетския, но той си беше по-скоро място за хранене.
Нямах никакви приятели гейове, но това се дължеше на това, че изобщо имах малко приятели, не на предразсъдъци. Може би Роузи беше гей? Работеше в гей бар, но пък клиентите бяха само мъже. Попитах бармана. Той се засмя.
— Желая ти късмет с нея — каза той. Не отговори на въпроса, а отиде да обслужи друг клиент.
На следващия ден, докато си довършвах обяда в университетския клуб, влезе Джийн, придружен от жена, която познавах от партито за необвързани — Фабиен, лишената от секс научна работничка. Май беше намерила решение на проблема си. Разминахме се на входа на трапезарията.
Джийн ми намигна и каза:
— Дон, това е Фабиен. Тя ни гостува от Белгия и двамата ще обсъдим възможностите за сътрудничество. — Намигна ми отново и бързо отмина.
Белгия. Бях решил, че Фабиен е от Франция. Това обясняваше всичко. Джийн вече бе спал с французойка.
Когато в 21 часа Роузи отвори „Маркизът на Куинсбъри“, аз вече чаках отпред.
— Дон. — Изглеждаше изненадана. — Всичко наред ли е?
— Имам информация.
— Давай набързо.
— Не може набързо, има доста подробности.
— Съжалявам, Дон, шефът ми е тук. Ще си навлека неприятности. Имам нужда от тази работа.
— Кога свършваш?
— В три след полунощ.
Не можех да повярвам! Какво работеха клиентите на Роузи? Може би всички работеха в барове, които отваряха в 21 часа и четири вечери в седмицата почиваха. Цяла невидима нощна субкултура, използваща ресурси, които иначе биха останали неизползвани. Поех дълбоко дъх и взех изключително решение.
— Ще се видим тогава.
Прибрах се у дома. Легнах си и нагласих алармата за 2.30 часа. Отказах се от кроса с Джийн, който бях насрочил за следващата сутрин, за да спечеля още един час. Можех да пропусна и каратето.
В 2.50 часа след полунощ вече карах велосипеда си към предградията. Преживяването не беше напълно неприятно. Всъщност виждах за себе си много предимства от нощната работа. Нямаше да се срещам с декана. Ако успеех да си намеря чисто изследователска работа, без да се налага да преподавам, щеше да е напълно постижимо. Може би можех да преподавам чрез видеовръзка в университет в друга часова зона.
Пристигнах на работното място на Роузи точно в 3 часа. Вратата беше заключена и на нея имаше окачена табела „Затворено“. Почуках силно. Роузи се показа.
— Капнала съм — каза тя. Това никак не ме изненада. — Влез, почти свършвам.
Очевидно барът затваряше в 2.30, но Роузи трябваше да почисти.
— Искаш ли бира? — попита тя. Бира! В три след полунощ. Абсурд.
— Да, моля.
Седнах на бара и я загледах, докато чисти. Въпросът, който бях задал, докато седях на същото място предната вечер, се появи отново в мозъка ми.
— Гей ли си? — попитах.
— И дойде дотук, за да ме питаш това?
— Не, въпросът не е свързан с основната цел на посещението ми.
— Радвам се да го чуя, докато съм сама в три след полунощ в бар с някакъв странник.
— Не съм странник.
— Не съвсем — отвърна тя, но се смееше. Вероятно това беше някаква шега, основаваща се на двете значения на думата странник. Но все още не бях получил отговор на въпроса си. Тя отвори бира и за себе си. Извадих папката си и й показах снимката от бала.
— На това парти ли майка ти е забременяла?
— Мамка му. Това пък откъде се взе?
Разказах й за проучването си и й показах таблицата си.
— Тук са всички имена. Шейсет и трима мъже, деветнайсет очевидно не са от бялата раса, поне на пръв поглед и според имената им. Трима вече са елиминирани.
— Сигурно се шегуваш. Няма да тестваме… трийсет и един човека.
— Четирийсет и един.
— Както и да е. Нямам предлог да се срещна, с когото и да е от тях.
Казах й за срещата на випуска.
— Имаме малък проблем — заяви Роузи. — Не сме поканени.
— Правилно — отвърнах. — Проблемът е малък и вече е решен. Ще има алкохол.
— Е, и?
Посочих бара и колекцията от бутилки на полиците зад него.
— Уменията ти ще бъдат нужни.
— Шегуваш се.
— Можеш ли да си осигуриш работа на тази среща?
— Чакай, чакай. Това става наистина откачено. Мислиш да отидем на това парти и да взимаме проби от чашите на хората. О, боже.