— Пета маса не ми дават да им взема поръчките. Казаха, че ще изчакат теб. — Оказа се, че почти всички предпочитаха коктейли пред вино. Собствениците без съмнение щяха да са доволни от печалбата. За нещастие бройката на персонала бе определена на базата на предположението, че повечето гости ще поръчват вино и бира и на бара едвам смогваха. Познанията им по приготвяне на коктейли се оказаха учудващо слаби и трябваше да им диктувам рецептите заедно с поръчките.
Решението и на двата проблема беше просто. Роузи застана зад бара, за да помага, докато аз започнах сам да приемам всички поръчки. Добрата памет бе огромно предимство, тъй като нямаше нужда да си записвам нищо, нито да обслужвам само по една маса. Взимах поръчки от цялата зала, след това ги предавах на бара на подходящи интервали. Ако хората имаха нужда от „време да помислят“, ги оставях и се връщах, вместо да ги чакам. Повече тичах, отколкото вървях, и вдигнах скоростта си на говорене до максимума, след който вече речта ставаше според мен непонятна. Процесът беше много ефективен и като че ли бе оценен по достойнство от гостите, които от време на време ме аплодираха, когато успявах да предложа питие, което да отговори на определено тяхно изискване, или когато рецитирах поръчките на цялата маса, когато те бяха загрижени, че може да не съм чул правилно.
Хората довършваха питиетата си и аз открих, че мога да взема проби от три чаши по трасето между залата и бара. Останалите групирах отделно и ги посочих на Роузи, когато оставих подноса на барплота, като бързо й казах имената на пиещите.
Тя изглеждаше малко под напрежение. Аз се забавлявах неимоверно. Проявих достатъчно разум да проверя запасите от сметана преди сервирането на десерта. Както и можех да предвидя, количеството бе недостатъчно за броя коктейли, които очаквах да продам заедно с муса от манго и пудинга. Роузи тръгна към кухнята, за да намери още. Когато се върнах на бара, един от барманите ме повика:
— Говорих с шефа по телефона. Носи сметана. Имаш ли нужда от още нещо?
Огледах полиците и направих някои предположения на базата на „десетте най-популярни коктейла“.
— Бренди, ликьор „Галиано“, мента, коантро, яйчен ликьор, тъмен ром, светъл ром.
— По-бавно, по-бавно — каза той.
Нямах никакво намерение да го давам по-бавно точно в този момент. Бях неудържим.
15.
Шефът, мъж на средна възраст (предполагаем индекс на телесна маса двайсет и седем), пристигна с допълнителните продукти точно навреме за десерта и направи малка реорганизация на работата зад бара. Десертът беше голямо забавление, макар че бе трудно да чуя поръчките заради разговорите на висок глас. Продавах основно коктейли на сметанова основа, които повечето от клиентите не познаваха, но откликваха с ентусиазъм.
Когато сервитьорите вдигнаха чиниите от десерта, направих грубо изчисление на изпълнението на проекта ни. Той до голяма степен зависеше от Роузи, но според мен имахме проби от поне осемдесет и пет процента от мъжете. Беше добро постижение, но не и оптимално оползотворяване на възможността. След като проверихме имената на гостите, вече знаех, че всички бели мъже от абсолвентския бал присъстват, с изключение на дванайсет. Сред липсващите беше Алън Макфий, който нямаше как да дойде поради смърт, но вече бе елиминиран посредством четката за коса на дъщеря му.
Тръгнах към бара и д-р Ралф Браунинг ме последва.
— Може ли да ви поръчам още един „Кадилак“? Това е може би най-доброто питие, което съм опитвал.
Хората зад бара вече си събираха нещата, но шефът каза на Роузи:
— Направи на човека един „Кадилак“.
Джени и Род Бродхърст излязоха от залата за вечеря.
— Нека са три — каза Род.
Останалият персонал се скупчи около шефа и заговори с него.
— Те трябва да си ходят — каза ми шефът и сви рамене. След това се обърна към Роузи. — Двойна надница?
Междувременно гостите образуваха тълпа около бара и започнаха да вдигат ръце, за да привлекат вниманието ни.
Роузи подаде един коктейл „Кадилак“ на д-р Браунинг, след това се обърна към шефа.
— Съжалявам, но имам нужда поне двама да останат. Не мога сама да обслужвам бар със сто клиенти.
— Аз и той — каза шефът и ме посочи.
Най-накрая и аз получих възможност да използвам уменията си. Роузи вдигна капака на бара и ме пусна да вляза.
Д-р Миранда Бол вдигна ръка.
— От същото още веднъж, моля.
Викнах силно към Роузи, тъй като около бара вече беше много шумно.