Джули не изглеждаше впечатлена и когато по-късно премислих разговора ни, осъзнах, че Джийн трябва да я е излъгал за причините да не дойде. Това сигурно би трябвало да предпази Джули от усещането, че лекцията й е маловажна, и да оправдае изпращането на не толкова престижен лектор да го замести. Изглежда почти невъзможно да анализираш такава сложна ситуация, включваща измама и предположение за емоционалната реакция на друг човек, като в същото време подготвиш и своя достоверна лъжа, и то докато някой очаква да му отговориш на въпрос. И въпреки всичко хората очакват точно това от теб.
Най-накрая приготвих компютъра. Започнахме осемнайсет минути по-късно. Налагаше се да говоря петдесет и три процента по-бързо, за да завърша навреме в 20 часа — направо невъзможна цел. Щяхме да закъснеем и планът ми за останалата част от вечерта отиваше по дяволите.
2.
Бях нарекъл лекцията си „Генетични прекурсори на заболяванията от спектъра на аутизма“ и бях приготвил няколко отлични диаграми на структурата на ДНК. След като говорих осем минути, малко по-бързо от обичайно, за да наваксам закъснението, Джули ме прекъсна:
— Професор Тилмън, повечето от нас тук не са учени, затова може би трябва да говорите малко по-достъпно. — Този род неща са невероятно дразнещи. Хората ти обясняват предполагаемите качества на зодия Близнаци и зодия Овен и могат да прекарат пет дни в гледане на крикет, но не намират достатъчно мотивация и време, за да усвоят елементарни неща за това от какво са направени.
Продължих презентацията си така, както я бях подготвил. Беше прекалено късно да променям нещо и със сигурност част от слушателите бяха достатъчно информирани, за да разберат.
Оказах се прав. Вдигна се ръка. Момче на около дванайсет.
— Казвате, че най-вероятно не става въпрос само за един генетичен маркер, а по-скоро за няколко гени и сумарното проявление зависи от специфичната комбинация. Така ли е?
Точно!
— Плюс външните фактори. Ситуацията е аналогична с биполярното разстройство, което…
Джули отново ме прекъсна!
— Така. За тези от нас, които не са гении — мисля, че професор Тилмън ни напомня, че синдромът на Аспергер е нещо, с което се раждаш. Никой няма вина.
Бях ужасен от употребата на думата „вина“ с отрицателна конотация, особено с такава авторитетност. Отказах се от решението си да не се отклонявам от генетичната тематика. Материята кипеше в подсъзнанието ми и в резултат на това може и да съм повишил глас.
— Вина! Синдромът на Аспергер не е вина, а вариант. Би могъл да бъде и голямо преимущество. Той се свързва със способност за организация, съсредоточаване, новаторско мислене и рационална обективност.
Една жена в дъното на стаята вдигна ръка. Бях се фокусирал върху спора и направих незначителен гаф, който бързо коригирах.
— Дебелата жена… жената с наднорменото тегло в дъното?
Тя застина и се огледа, но след това продължи.
— Рационална обективност — това да не е евфемизъм за липса на емоции?
— Синоним — отвърнах. — Емоциите могат да създават огромни проблеми.
Реших, че ще е полезно да приведа пример и да разкажа история, в която емоционалното поведение води до бедствени последствия.
— Представете си — започнах, — че се криете в мазето. Врагът търси вас и приятелите ви. Всички трябва да пазят пълна тишина, но бебето ни плаче. — Показах, както би направил Джийн, за да бъда по-убедителен. — Уаааааа. — Направих драматична пауза. — Имате оръжие.
Вдигна се гора от ръце.
Джули скочи на крака, а аз продължих:
— Със заглушител. Те се приближават. Ще избият всички ви. Какво ще направите? Бебето пищи…
Децата нямаха търпение да отговорят. Едно от тях се провикна:
— Ще застреляме бебето. — Скоро всички закрещяха: — Ще застреляме бебето. Ще застреляме бебето.
Момчето, което бе задало генетичния въпрос, извика:
— Ще застреляме врага.
А друг каза:
— Ще ги причакаме в засада.
Предложенията заваляха отвсякъде.
— Ще използваме бебето като примамка.
— Колко оръжия имаме?
— Ще му покрием устата.
— Колко може да живее без въздух?
Както и предполагах, всички идеи идваха от „страдащите“ от Аспергер. Родителите нямаха никакви конструктивни предложения; някои дори се опитаха да потиснат креативността на децата си.
Вдигнах ръце.
— Времето изтече. Отлична работа. Всички рационални решения дойдоха от аспитата. Останалите бяха блокирани от емоциите си.
Едно момче се провикна:
— Аспитата са върхът!
Бях забелязал това съкращение в специализираната литература, но за децата се оказа ново. По всичко личеше, че им хареса, защото скоро се качиха на столовете, след това на чиновете, започнаха да размахват ръце и да скандират в хор: