На следващия ден беше неделя.
С Роузи се бяхме разбрали да се видим в лабораторията в 15 часа. Както се очакваше, тя закъсня и когато пристигна, аз вече се бях захванал за работа. Потвърдих, че сме взели проби от всички присъстващи на срещата на випуска, което означаваше, че имаме ДНК от всички без единайсет от белите мъже, състуденти на майка й.
Роузи бе облечена в тесни джинси и бяла риза. Тръгна към хладилника.
— Никаква бира, докато не тестваме всички проби — казах.
Работата отне известно време, трябваше и да донеса допълнителни химикали от главната лаборатория.
В 19.06 часа Роузи излезе за пица — доста нездравословен избор — но бях пропуснал вечерята предната вечер и прецених, че тялото ми ще успее да преработи допълнителните кило джаули. Когато тя се върна, вече ми бяха останали за тестване само четирима кандидати. Докато отваряхме пицата, телефонът ми иззвъня. Веднага се сетих кой е.
— Не вдигна вкъщи — каза майка ми. — Притесних се. — Логична реакция от нейна страна, тъй като неделното й обаждане е част от седмичния ми график.
— Къде си?
— На работа.
— Добре ли си?
— Добре съм.
Беше ми неудобно, че Роузи слуша личния ми разговор и направих всичко възможно, за да го приключа по-бързо, като отговарях възможно най-кратко. Роузи се разсмя — за щастие не достатъчно силно, та да я чуе майка ми — и взе да прави смешни физиономии.
— Майка ти? — каза тя, когато най-накрая успях да затворя.
— Правилно. Как позна?
— Звучеше като шестнайсетгодишно момче, което говори с мама пред… — Млъкна. Раздразнението ми сигурно се бе изписало на лицето ми. — Или като мен, когато говоря с Фил.
Беше интересно, че Роузи също намира разговорите с родителите за трудни. Майка ми беше добър човек, но много обичаше да споделя лична информация. Роузи взе парче пица и погледна към монитора на компютъра.
— Май няма новини.
— Има много новини. Още петима са елиминирани, остават четирима. Включително и този. — Резултатът беше излязъл, докато съм говорил по телефона. — Изтриваме Ануар Кан.
Роузи актуализира списъка.
— Слава на Аллах.
— Най-сложната поръчка на света — припомних и аз. Д-р Кан бе поискал пет различни питиета, за да навакса въздържанието си в началото на вечерта. Накрая си тръгна прегърнал д-р Голд.
— Да, освен това я обърках. Сложих ром в „Девствената колада“.
— Дала си му алкохол? — Предполагах, че това бе в нарушение на личните и религиозните му убеждения.
— Може би ще му вземат едната от седемдесет и двете девици.
Бях запознат с тази религиозна теория. Официалната ми позиция, така както бе договорена с декана, беше, че разглеждам всички ненаучни вярвания като заслужаващи еднакво внимание. Но точно тази ми се струваше любопитна.
— Изглежда ми ирационално — казах аз. — Да искаш девици. Със сигурност жена със сексуален опит е за предпочитане пред новачката.
Роузи се засмя и отвори две бири. След това се взря в мен по начин, по който знаех, че не бива да се взирам в другите.
— Невероятен. Ти. Ти си най-невероятният човек, който някога съм срещала. Не знам защо правиш това, но ти благодаря. — И тя чукна бутилката си в моята и отпи.
Беше приятно да те оценят, но точно от това се притеснявах и го бях споделил с Клодия. А сега пък Роузи питаше за мотивите ми. Тя бе кандидатствала по проекта „Съпруга“ и вероятно имаше очаквания на тази основа. Беше време да бъда честен.
— Сигурно си мислиш, че е в реда на нещата да започнем романтична връзка.
— Мина ми през ума — каза Роузи.
Предположенията ми се потвърждаваха.
— Ужасно съжалявам, ако съм създал погрешни впечатления.
— Какво искаш да кажеш? — попита Роузи.
— Не се интересувам от теб като партньорка. Трябваше да ти го кажа по-рано, но ти си напълно неподходяща. — Опитах се да преценя реакцията й, но тълкуванието на израженията на лицето не беше сред силните ми страни.
— Е, значи ще си доволен да научиш, че ще го преживея. Мисля, че и ти си доста неподходящ — каза тя.
Какво облекчение! Не бях наранил чувствата й. Но оставаше един въпрос без отговор.
— Тогава защо кандидатства по проекта „Съпруга“? — Използвах думата „кандидатства“ условно, тъй като Джийн не бе поискал от Роузи да попълни въпросника. Но отговорът й намекна за много по-сериозна степен на недоразумение.
— Проект „Съпруга“? — повтори тя, сякаш не бе чула добре.
— Джийн те прати при мен като кандидатка по проекта „Съпруга“. Извън основната класация.
— Какво е направил?
— Не си ли чула за проекта „Съпруга“? — попитах, като се опитвах да установя откъде да започна.