— Правилно.
— Не можеш да се научиш да танцуваш за девет дни.
— Десет. Започнах вчера. Стъпките са лесни за запомняне. Просто трябва да се упражнявам, докато ги направя механични. Значително по-леки са от бойните изкуства.
И му показах една поредица.
— Впечатляващо — каза Джийн. — Седни, Дон.
Седнах.
— Надявам се, че не си ми прекалено ядосан заради Роузи — каза той.
Почти бях забравил.
— Защо не ми каза. Че е студентка по психология? И за облога?
— От това, което Клодия ми каза, ми се струва, че вие двамата си прекарвате добре. Мислех си, че тя нарочно не ти казва. Може да е малко екстравагантна, но не е глупава.
— Напълно разумно — отвърнах. Защо да споря с професор по психология по въпроси, свързани с човешките взаимоотношения?
— Радвам се, че поне един от вас не ми се сърди — отвърна Джийн. — Трябва да ти кажа, че Роузи ми е малко ядосана. И малко ядосана на живота. Слушай, Дон, убедих я да дойде на бала. Сама. Ако знаеш колко често Роузи се вслушва в съветите ми, ще разбереш какво огромно постижение е това. Щях да ти предложа да направиш същото.
— Да се вслушам в съвета ти?
— Не, да отидеш на бала — сам. Или да поканиш Роузи за своя дама.
Сега вече разбирах какво предлагаше Джийн. Той бе толкова фокусиран върху привличането и секса, че ги виждаше навсякъде. Този път напълно грешеше.
— С Роузи обсъдихме открито евентуална връзка. Никой от нас не се интересува.
— Откога жените обсъждат нещо открито? — попита Джийн.
Видях се с Клодия, за да ми даде съвети относно важната ми среща с Бианка. Предполагах, че ще дойде на бала в качеството си на съпруга на Джийн, и й обясних, че може би ще ми трябва помощ в самата вечер. Оказа се, че дори не знае за бала.
— Просто бъди себе си, Дон. Ако не те иска такъв, какъвто си, тогава не е подходяща за теб.
— Струва ми се, че не е много вероятно някоя жена да ме приеме такъв, какъвто съм.
— Ами Дафни? — попита Клодия.
Беше истина — Дафни се различаваше от жените, с които бях излизал. Отлична терапия; отхвърляне чрез контрапример. Може би Бианка щеше да се окаже по-млада танцуваща версия на Дафни.
— Ами Роузи? — попита Клодия.
— Роузи е напълно неподходяща.
— Не питах това — поясни Клодия. — А дали те приема такъв, какъвто си.
Помислих върху това известно време. Въпросът беше труден.
— Струва ми се, че да. Защото не ме преценява като партньор.
— Вероятно е добре, че така чувстваш нещата — каза Клодия.
Чувстваш! Чувстваш! Чувстваш! Чувстваш! Чувствата нарушаваха усещането ми за благоденствие. В допълнение към изгарящото ме желание да работя по-скоро по проекта „Баща“, отколкото по проекта „Съпруга“, сега вече трупах и високи нива на тревожност по отношение на Бианка.
През целия си живот съм бил критикуван за привидна липса на емоции, сякаш това беше огромен грях. Контактите с психиатри и психолози, включително и Клодия, започват от идеята, че трябва да се свържа повече с емоциите си. А всъщност имат предвид да им се предам. Нямам никакъв проблем да отчитам, разпознавам и анализирам емоциите. Това е полезно умение и бих искал да го развивам все повече. От време на време някоя емоция предизвиква удоволствие — благодарността, която изпитвах към сестра си за това, че ме посещава дори в лоши времена, примитивното усещане за щастие след чаша вино — но трябва да внимаваме чувствата да не ни осакатят.
Диагностицирах претоварване на мозъка и направих таблица, за да анализирам ситуацията.
Започнах с изброяване на последните разбърквания на графика ми. Две от тях без съмнение бяха положителни. Ева, чистачката с късата пола, вършеше отлична работа и ми бе освободила значително време. Без нея повечето от последните добавени дейности нямаше да бъдат възможни. И въпреки тревожността имах първата си напълно подходяща кандидатура за проекта „Съпруга“. Бях взел решение, че искам партньорка. И за първи път имах надеждна кандидатка. Логиката диктуваше проектът „Съпруга“, на който бях планирал да отделя по-голямата част от свободното си време, да получи максимално внимание. Ето, идентифицирах проблем номер едно. Емоциите ми не се съобразяваха с логиката. Нямах желание да преследвам тази възможност.
Не знаех дали да впиша проекта „Баща“ като положителен или отрицателен, но му бях посветил огромно количество време с нулеви резултати. Аргументите ми да му се отдам винаги са били слаби и бях разсипал по него повече усилия, отколкото бе разумно да се очаква от мен. Ако Роузи искаше да открие останалите кандидати и да вземе ДНК проби от тях, можеше да го направи сама. Вече имаше значителен практически опит с процедурата по събиране на материал. Бих могъл да й предложа да направя теста. И пак логиката и емоциите не бяха в унисон. Исках да продължа с проекта „Баща“. Защо?