Невъзможно е да се прави читаво сравнение между степените на щастие, особено в продължение на дълги периоди от време. Но ако ме попитат кой е най-щастливият ден в живота ми, без колебание бих посочил първия ден, който прекарах в Американския музей по естествена история в Ню Йорк, когато бях в града за участие в конференция по време на подготовката на докторската си дисертация. Вторият най-щастлив ден беше вторият ден там, а третият — третият ден там. Но след последните събития вече не беше толкова ясно. Беше ми трудно да избера между Музея по естествена история и вечерта, в която правихме коктейли в голф клуба. Дали заради това не трябваше да напусна работа и да обмисля предложението на Амгад за съдружие в бара? Щях ли да стана така по-щастлив за постоянно? Идеята изглеждаше налудничава.
Причината за объркването ми бе, че имах пред себе си уравнение с големи отрицателни стойности.
— Най-сериозната, от които беше хаосът в графика ми.
— И големи положителни стойности като последвалите приятни преживявания. Неспособността ми да измеря правилно тези фактори означаваше, че не можех да определя крайния резултат — дали е положителен или отрицателен. И маржът на грешката беше огромен. Маркирах проекта „Баща“ като неопределена стойност и го квалифицирах като най-сериозната заплаха за реда.
Последната точка в таблицата ми беше непосредственият риск, който моята нервност и амбивалентност относно проекта „Съпруга“ представляваха за социалния ми контакт с Бианка. Не се притеснявах от танците — бях уверен, че мога да се възползвам от обучението си по бойни изкуства с допълнителното предимство на прием на оптимално количество алкохол, който не е позволен при бойните изкуства. Повече се боях от гафове. Би било ужасно да изпусна идеалната връзка, защото не съм успял да забележа сарказма й или съм я гледал в очите по-дълго или по-кратко, отколкото е прието. Давах си кураж, като си казвах, че Клодия по принцип е права: ако тези неща тревожеха Бианка прекалено много, то значи тя не е идеалната партньорка и аз поне ще имам възможност да поправя въпросника за бъдеща употреба.
Посетих фирма за костюми под наем, както ми бе препоръчал Джийн, и поисках максимално официално облекло. Не исках да се повтори инцидентът със сакото.
17.
Балът беше в петък вечерта в центъра за приеми край реката. За по-голяма ефективност бях донесъл костюма си на работа и репетирах ча-ча и румба със скелета, докато чаках да стане време да тръгна натам. Когато отидох до лабораторията да си взема бира, усетих силен прилив на емоция. Липсваше ми стимулът на проекта „Баща“.
Фракът и цилиндърът бяха много неудобни за каране на велосипед, затова взех такси точно в 19.55 часа, съвсем по план. Зад мен спря друго такси и от него слезе висока брюнетка. Беше облечена в най-поразителната рокля на света: множество ярки цветове — червено, синьо, жълто, зелено — със сложна кройка, включваща цепка от едната страна. Никога не бях виждал толкова впечатляваща личност. На пръв поглед изглеждаше на около трийсет и пет години с индекс на телесното тегло двайсет и две, което отговаряше и на отговорите й във въпросника. Пристигна нито малко по-рано, нито малко по-късно. Дали пред мен не стоеше бъдещата ми съпруга? Направо не беше за вярване.
Когато слязох от таксито, тя ме погледна за миг, след това се обърна и тръгна към вратата. Поех дълбоко дъх и я последвах. Тя влезе и се огледа. Видя ме и се взря по-внимателно в мен. Приближих се към нея, застанах достатъчно близо, за да мога да я заговоря, но внимавах да не наруша личното й пространство. Погледнах я в очите. Преброих едно, две. След това сведох малко очи, съвсем малко.
— Здравей — казах. — Аз съм Дон.
Тя се вгледа в мен, после протегна ръка и се здрависа, без да стиска дланта ми.
— Аз съм Бианка. Ти… наистина си се издокарал.
След приблизително две секунди тя избухна в смях.
— За малко да ме заблудиш. Лицето ти е като маска. Знаеш ли, понякога пишат „чувство за хумор“, когато изброяват качествата си, но човек никога не очаква насреща му да застане истински смешен човек. Мисля, че с теб ще се забавляваме добре.
Нещата вървяха изключително обещаващо.
Залата беше огромна — десетки маси с официално облечени учени. Всички се обръщаха след нас и беше очевидно, че правехме впечатление. Отначало си помислих, че е заради впечатляващата рокля на Бианка, но там имаше още много интересно облечени жени. След това забелязах, че мъжете почти без изключение са в черни костюми, бели ризи и папийонки. Никой не беше с фрак и цилиндър. Това обясняваше първоначалната реакция на Бианка. Беше дразнеща, но не и непозната за мен ситуация. Вдигнах шапка към тълпата и всички закрещяха поздравления. Бианка очевидно се радваше на вниманието.