Предложих да й помогна да стане, но тя пренебрегна протегнатата ми ръка и тръгна към тоалетната, очевидно контузена.
Върнах се на масата и седнах. Стефан все още се смееше.
— Ах, ти, копеле — изсъска му Роузи.
Джийн каза нещо на Роузи, вероятно за да предотврати неподходяща демонстрация на гняв на публично място от нейна страна, и тя видимо се успокои.
Бианка се върна на мястото си, но само за да си вземе чантата.
— Проблемът беше в синхрона — опитах се да й обясня. — Метрономът в главата ми бе не бе нагласен на честотата на оркестъра.
Бианка се извърна настрани, но Роузи изглеждаше готова да изслуша обяснението ми.
— Спирах музиката по време на репетиции, за да се съсредоточа върху стъпките.
Роузи не отговори и чух Бианка да говори на Стефан:
— Случва се. Не ми е за първи път, просто е най-лошият. Мъжете казват, че могат да танцуват… — Тръгна към изхода, без да ми пожелае приятна вечер, но Джийн я последва и я спря.
Това ми даде една възможност. Изправих чашата си и я напълних с вино. Беше нискокачествен бял мускат с много остатъчна захар. Изпих го и си налях още. Роузи стана от мястото си и отиде при оркестъра. Поговори с певеца, след това с барабаниста.
Върна се и ме посочи елегантно. Веднага познах това движение — бях го виждал дванайсет пъти. Това бе сигналът, който Оливия Нютън — Джон даваше на Джон Траволта в „Брилянтин“, за да започне танца, който репетирах, когато Джийн ме бе прекъснал преди девет дни. Роузи ме изведе на дансинга.
— Танцувай — каза тя. — Просто танцувай, мамка му.
Започнах да танцувам без музика. Точно така бях репетирал. Роузи също затанцува, следвайки моето темпо. След това вдигна ръка и започна да маха в такт с нашите движения. Чух барабаниста да започва да свири и с тялото си усещах, че е в ритъм с нас. Дори не забелязах кога и останалите от оркестъра се включиха.
Роузи беше добра танцьорка и далеч по-лесна за водене от скелета. Преведох я през най-трудните движения, напълно съсредоточен върху механиката и без да направя грешка. Песента от „Брилянтин“ свърши и всички ни аплодираха. Но преди да се върнем на масата, оркестърът отново засвири и публиката започна да ръкопляска в такт: Satisfaction („Задоволство“). Може да беше и заради ефекта на музиката върху когнитивните ми функции, но изведнъж бе обзе невероятно чувство — не на задоволство, а на абсолютна радост. Същото изпитвах и в Музея по естествена история и когато приготвях коктейли. Отново затанцувахме и този път си позволих да се съсредоточа върху усещанията на тялото си, което се движеше в ритъма на песента от моето детство, и върху Роузи, която се движеше в същия ритъм.
Музиката свърши и всички отново заръкопляскаха.
Огледах се за Бианка, дамата ми, и я открих близо до изхода с Джийн. Предполагах, че би трябвало да е впечатлена, задето проблемът е решен, но дори от разстояние и с ограничените ми способности да тълкувам изражения, виждах, че беше бясна. Обърна се и си тръгна.
Останалата част от вечерта беше невероятна, напълно променена от танца ми. Всички идваха при Роузи и мен и ни правеха комплименти. Фотографът ни даде по една снимка, без да ни взима пари. Стефан си тръгна рано. Джийн се сдоби с някакво скъпо шампанско от бара и пихме по няколко чаши с него и унгарка, доктор на науките на име Клара, от катедрата по физика. Танцувах отново с Роузи, а след това и почти с всяка жена на бала. Попитах Джийн дали да не поканя декана или партньорката й, но той сметна, че този въпрос е дори извън неговата експертност в общуването. В края на краищата не го направих, тъй като деканът очевидно беше в лошо настроение. Хората бяха дали ясно да се разбере, че предпочитат да танцуват, отколкото да слушат планираната й реч.
В края на вечерта оркестърът засвири валс и когато той свърши, се огледах и видях, че с Роузи сме сами на дансинга. И всички отново ни аплодираха. Чак по-късно осъзнах, че съм преживял продължителен близък контакт с друго човешко същество, без да се чувствам неудобно. Отдадох го на концентрацията си върху правилното изпълнение на танцовите стъпки.
— Искаш ли да си поделим такси? — попита Роузи.