Стори ми се добра идея за употреба на гориво от фосили.
В таксито тя ми каза:
— Трябваше да репетираш с различни ритми. Не си толкова умен, за колкото те мислех.
Аз просто извърнах поглед през прозореца на таксито.
А тя продължи:
— Няма начин. Не е възможно. Направил си го, нали? Това е още по-лошо. Предпочиташ да се направиш на глупак пред всички, вместо да й кажеш, че не ти подхожда като партньорка.
— Щеше да е много неловко. Нямах никаква причина да я отхвърля.
— Освен че не искаш да се ожениш за папагал.
Това ми се стори изключително смешно, без съмнение заради алкохола и декомпенсацията след стреса. И двамата се смяхме няколко минути и Роузи дори ме докосна по рамото. Нямах нищо против, но когато спряхме да се смеем, отново се почувствах неудобно и извърнах поглед.
— Не мога да повярвам какъв си — каза Роузи. — Гледай ме, когато ти говоря.
Продължих да се взирам през прозореца. Вече бях получил предостатъчно сетивна стимулация.
— Знам как изглеждаш.
— Какъв цвят са очите ми?
— Кафяви.
— Когато съм се родила, са били сини — каза тя. — Бебешки сини. Като на майка ми. Тя беше ирландка и имаше сини очи. След това са станали кафяви.
Погледнах към Роузи. Това беше невероятно.
— Очите на майка ти са променили цвета си?
— Моите очи. Случва се с бебетата. Тогава майка ми си дала сметка, че Фил не ми е баща. Той има сини очи също като нея. И решила да му каже. Предполагам, че трябва да съм му благодарна, че не се е държал като лъв.
Изпитвах затруднение да разбера всичко, което Роузи казваше, без съмнение това се дължеше на алкохола и парфюма й. Обаче тя ми бе дала възможност да държа разговора в безопасна територия. Наследяването на генетични белези като цвета на очите е по-сложно, отколкото хората си представят, и бях убеден, че мога да говоря по тази тема достатъчно дълго, за да запълня остатъка от общото ни пътуване. Но осъзнах, че това е защитна реакция и е неучтиво спрямо Роузи, която бе рискувала да се изложи изключително много и да накърни отношенията си със Стефан заради мен.
Затова потиснах тези си мисли и повторих наум изречението й: „Предполагам, че трябва да съм му благодарна, че не се е държал като лъв“. Вероятно тя имаше предвид разговора ни от вечерта, когато ядохме на балкона. Тогава я осведомих, че лъвовете убиват малките от предишни чифтосвания на женските. Може би й се искаше да говори за Фил. И това ми беше интересно. Цялата мотивация на проекта „Баща“ беше провалът на Фил да влезе в тази роля. Но Роузи не даваше никакви реални доказателства за това, освен съпротивата му срещу алкохола, притежанието на непрактична кола и избора на кутия за бижута като подарък.
— Проявяваше ли насилие? — попитах аз.
— Не. — Тя млъкна за малко. — Беше просто… всякакъв. Един ден съм най-специалното дете на света, на следващия не ме иска наоколо си.
Това ми се стори много общо и едва ли можеше да мине за оправдание на голям проект с изследване на ДНК.
— Можеш ли да ми дадеш пример?
— Откъде да започна? Добре, първият път беше когато бях на десет. Обеща да ме заведе в Дисниленд. Казах на всички в училище. Чаках, чаках, а това така и не се случи.
Таксито спря пред един жилищен блок. Роузи не спираше да говори и да се взира в облегалката на шофьора.
— Затова имам такива проблеми с отхвърлянето. — Обърна се към мен. — Как се справяш с него?
— Този проблем никога не е възниквал при мен — казах й. Не беше време за начало на друг разговор.
— Глупости — отвърна Роузи. Очевидно се налагаше да отговоря честно. Говорех с човек, завършил психология.
— Имах известни проблеми в училище — казах. — Затова научих бойни изкуства. Но усвоих неагресивни техники за справяне с трудни социални ситуации.
— Като тази вечер.
— Наблегнах на нещата, които хората смятаха за забавни.
Роузи не отговори. Разпознах терапевтичната техника, но не се сещах какво друго да направя, освен да продължа да обяснявам.
— Нямах много приятели. Общо взето — нула, като изключим сестра ми. За нещастие тя умря преди две години заради медицинска грешка.
— Какво се случи? — попита тихо Роузи.
— Недиагностицирана извънматочна бременност.
— О, Дон — промълви съчувствено Роузи. Усещах, че съм избрал подходящ човек, на когото да се доверя.
— А имаше ли… връзка?
— Не. — Предчувствах следващия въпрос. — Така и не открихме източника.
— Как се казваше тя?
Това на пръв поглед беше безобиден въпрос, макар да не виждах причина Роузи да иска да знае името на сестра ми. Освен това бе недвусмислен, тъй като имах само една сестра. Но се почувствах некомфортно. Трябваше ми малко време, за да разбера защо. Въпреки че не бях взимал изрично решение по въпроса, не бях произнасял името й след смъртта й.