Реших, че като начало десет пози ще са достатъчни. Ако първоначалният контакт се окажеше успешен, можеше да науча и още. Отне ми по-малко време, отколкото научаването на ча-ча. По отношение на възнаграждаване на усилията това се оказа за предпочитане пред танците и аз нямах търпение да се случи.
Отидох да видя Роузи на работното й място. Докторантите се намираха в помещение без прозорци с бюра покрай стените. Преброих осем, включително Роузи и Стефан, чието бюро беше до нейното.
Стефан ми се усмихна странно. Все още бях подозрителен към него.
— Ти си из целия Фейсбук, Дон. — След това се обърна към Роузи. — Ще трябва да си смениш семейния статус.
На екрана му имаше впечатляваща снимка на мен и Роузи по време на танц, подобна на онази, която фотографът ми бе дал и която стоеше до компютъра ми у дома. Бях завъртял Роузи и на лицето й бе изписано огромно щастие. Технически нямаше как да бъда тагнат, защото нямах профил във Фейсбук (социалните мрежи не представляват интерес за мен), но имената ни бяха добавени към фотографията: „Проф. Дон Тилмън от катедрата по генетика и Роузи Джармън, докторант по психология“.
— Не ми говори за това — каза Роузи.
— Не харесваш ли снимката? — Това май беше лош знак.
— Заради Фил е. Не искам да вижда това.
— Мислиш, че баща ти непрекъснато кисне във Фейсбук? — попита Стефан.
— Почакай, докато се обади — отвърна Роузи. — „Колко печели той? Чукаш ли го? Колко вдига от лежанка?“
— Едва ли това са необичайни въпроси на един баща за човека, който ходи с дъщеря му — каза Стефан.
— Не ходя с Дон. Просто си поделихме такси. Това е всичко. Нали, Дон?
— Правилно.
Роузи се обърна пак към Стефан.
— Така че си заври теорийката, където й е мястото. Завинаги.
— Трябва да говоря с теб насаме — казах на Роузи.
Тя ме изгледа право в очите.
— Не мисля, че има нещо, за което трябва да си говорим насаме.
Това ми се стори странно. Но вероятно със Стефан си споделяха информация точно както правехме аз и Джийн. Той я бе придружил на бала.
— Премислих поканата ти за секс — казах аз.
Стефан покри устата си с ръка. Настъпи доста дълго мълчание — по моя преценка трая шест секунди. После Роузи отвърна:
— Дон, това беше шега. Шега.
Не можех да схвана логиката. Доколкото разбирах, тя си бе променила решението. Може би проблемът с реакцията на сексуалното опредметяване се бе оказал фатален. Но шега? Не бях чак толкова нечувствителен към знаците в общуването, че чак да ми убегне факта, че тя се е шегувала. Или напротив, бях. И в миналото не бях разпознавал шеги. Често. Шега. Бях се побъркал заради една шега.
— О! Кога ще се видим за другия проект?
Роузи сведе очи към бюрото си.
— Няма друг проект.
19.
Цяла седмица правех всичко възможно, за да се върна към обичайния си график, като използвах времето, освободено ми от чистенето на Ева и спирането на проекта „Баща“, за да наваксам с тренировките по карате и айкидо, които бях пропуснал.
Сенсеят, пети дан, човек, който говори много малко, особено на хората с черни колани, ме дръпна настрани, докато тренирах на една боксова круша.
— Нещо те е направило много гневен — каза той. Това беше всичко.
Познаваше ме достатъчно добре, за да е наясно, че след като една емоция вече е била идентифицирана, няма да се оставя да ме победи. И беше прав да говори с мен, защото не бях осъзнал, че съм гневен.
За кратко бях гневен на Роузи, защото неочаквано ми отказа нещо, което исках. Но след това се разгневих на себе си и на социалната си непохватност, която без съмнение бе причинила неудобство на Роузи.
Направих няколко опита да се свържа с нея, но попадах на гласова поща. Накрая оставих съобщение. — „Ами ако се разболееш от левкемия и не знаеш от кого да вземеш костен мозък за трансплантация? Биологичният ти баща би бил добър кандидат и би имал силна мотивация да помогне. Провалът на проекта може да доведе до смърт. Останаха само единайсет кандидати“.
Тя не ми върна обаждането.
— Случват се такива неща — каза Клодия на третата ни среща на кафе за последните четири седмици. — Забъркваш се с някоя жена, не се получава…
Значи това било. По свой собствен начин се бях „забъркал“ с Роузи.