— Какво да правя?
— Не е лесно — отвърна Клодия — но всеки би ти дал този съвет. Продължи нататък. Нещо друго ще се появи.
Логиката на Клодия, построена върху солидна теоретична основа и черпеща от значителния й професионален опит, очевидно беше по-добра от моите ирационални чувства. Но докато разсъждавах върху нея, осъзнах, че съветът й, както и психологическата дисциплина се основават върху изследвания на нормални човешки същества. А аз бях напълно наясно, че имам някои необичайни характеристики. Възможно ли бе съветът на Клодия да не е добър за мен?
Реших да предприема компромисна линия на поведение. Щях да продължа с проекта „Съпруга“. Само ако имах допълнително свободно време, щях да го посветя на проекта „Баща“, по който смятах от тук нататък да работя сам. Ако предоставех на Роузи резултат, може би отново щяхме да станем приятели.
След фиаското с Бианка ревизирах въпросника и добавих по-стриктни критерии. Включих въпроси за танци, спортове с ракети и бридж, за да елиминирам кандидатките, които биха изисквали от мен да придобия умения за безсмислени занимания, като в същото време увеличих трудността на задачите по математика, физика и генетика. Отговорът в) умерено щеше да е единственият приемлив на въпроса за алкохола.
Направих така, че отговорите да отиват директно при Джийн, който очевидно се бе заел със старата изследователска практика на вторична употреба на данните. Той можеше да ми каже дали някоя жена отговаря на критериите ми. Точно.
При отсъствие на кандидатки по проекта „Съпруга“ се замислих усилено за най-добрите начини да получа ДНК проби по проекта „Баща“.
Решението ме осени, докато обезкостявах пъдпъдък. Кандидатите бяха лекари, които най-вероятно биха се съгласили да участват в генетично изследване. Просто имах нужда от достоверно извинение, за да им поискам ДНК проба. Благодарение на подготовката ми за лекцията по синдрома на Аспергер имах добър повод.
Извадих списъка с единайсетте имена. За двама от него бе потвърдено, че са мъртви. Девет бяха живи, седем от тях живееха в чужбина, което обясняваше липсата им на срещата на випуска. Но останалите двама имаха местни телефонни номера. Единият беше шеф на Медицинския изследователски институт. Звъннах първо на него.
— Кабинетът на проф. Льофевър — каза женски глас.
— Обажда се проф. Тилмън от катедрата по генетика. Бих искал да поканя проф. Льофевър да участва в изследователски проект.
— Проф. Льофевър е в творчески отпуск и е в САЩ. Ще се върне след две седмици.
— Отлично. Проектът е „Наличие на генетични маркери за аутизъм у индивиди с високи постижения“. Бих искал да отговори на един въпросник и да даде ДНК проба.
Два дни по-късно вече бях успял да открия всички девет живи кандидати. Пратих им въпросници, съставени по материалите за лекцията върху Аспергер, и тампони за слюнка. Въпросниците нямаха никакво значение, но бяха необходими, за да може изследването да изглежда достоверно. В придружаващото писмо давах ясни доказателства, че съм преподавател по генетика в престижен университет. Междувременно успях да намеря роднини и на двамата мъртви лекари.
Открих некролога на д-р Герхард фон Дейн, починал от инфаркт, в интернет. В него се споменаваше, че има дъщеря, студентка по медицина към момента на смъртта му. Нямах никакъв проблем да стигна до д-р Бриджит фон Дейн и тя с радост се отзова на молбата да участва в изследването. Колко просто.
Джефри Кейс беше доста по-трудно предизвикателство. Той бе починал година след завършването си. Отдавна бях открил основната информация за него на сайта, чрез който бе организирана срещата на випуска. Не се беше женил и нямаше (известни) деца.
През това време ДНК пробите започнаха да пристигат една по една. Двама лекари, и двамата живеещи в Ню Йорк, отказаха да участват. Защо медик би решил да не бъде част от важно проучване? Да не би да имаха нещо да крият? Като например незаконна дъщеря в същия град, от който идваше поканата? Хрумна ми, че ако подозираха мотивите ми, можеха да пратят ДНК проба от приятел. Отказът бе за предпочитане пред измамата.
Седем души, включително и д-р Фон Дейн, пратиха проби. Никой от тях не беше баща на Роузи или нейна полусестра. Проф. Саймън Льофевър се върна от творчески отпуск и поиска да се срещне лично с мен.
— Тук съм, за да взема пратка от проф. Льофевър — казах на рецепционистката в градската болница, където бе кабинетът му, с надеждата да избегна срещата и разпита. Не успях. Тя звънна по телефона, обяви името ми и проф. Льофевър се появи. Прецених, че е на около петдесет и пет години. Носеше голям плик. Предполагах, че в него е въпросникът, който щеше да отиде право в коша за боклук, и ДНК пробата.