— Трябва да поспим. В Ню Йорк е вечер.
— Седем часът е. Кой си ляга в седем? Пък и няма да мога да заспя.
— Нося приспивателни.
Роузи бе удивена, че се каня да използвам приспивателни. Мислеше си, че сигурно избягвам лекарствата. Беше права, като каза, че не знае нищо за мен. Споразумяхме се да обобщя преживяванията си от детството, които — имайки предвид психологическото й образование — тя със сигурност щеше да сметне за изключително важни, след това да вечеряме, да пием по едно приспивателно и да спим. Под претекст, че отивам до тоалетната, помолих стюардесата да донесе вечерята ни колкото се може по-бързо.
22.
Не беше трудно да разкажа живота си на Роузи. Всеки психолог или психиатър, при когото бях ходил, искаше обобщение, затова най-важните факти бяха ясно очертани в съзнанието ми.
Баща ми е собственик на железарски магазин в малък град. Живее там с майка ми и по-малкия ми брат, който вероятно ще поеме бизнеса, когато татко се пенсионира или умре. Сестра ми почина на четирийсетгодишна възраст в резултат на лекарска грешка. Когато това се случи, майка ми не стана от леглото две седмици, освен, за да отиде на погребението. Смъртта на сестра ми много ме натъжи. Да, също така изпитвах и гняв.
С баща ми имаме работеща, но не и емоционална връзка. Това е задоволително и за двамата. Майка ми е много грижовна, но аз я намирам за задушаваща. Брат ми не ме харесва. Според мен е така, защото ме смята за заплаха един ден да наследи железарския магазин и в момента не уважава моя избор. Железарският магазин може да се разглежда и като метафора за вниманието на баща ми. Ако приемем, че е така. То брат ми печели, но аз не съм нещастен, че губя. Не се виждам често със семейството си. Майка ми се обажда в неделя.
Ученическите ми години преминаха спокойно. Обичах точните науки. Нямах много приятели и за кратко бях обект на подигравки и тормоз. Бях най-добрият ученик в цялото училище по всички предмети, с изключение на английски, по който бях най-добър сред момчетата. Завърших гимназия и напуснах града, за да следвам. Отначало се записах в специалност „Компютърни науки“, но на двайсет и първия ми рожден ден взех решение да се прехвърля да уча генетика. Това може да е било подсъзнателно желание да продължа да бъда студент, но беше логичен избор. Генетиката бе бурно развиваща се област. Нямам в семейството си психични заболявания.
Обърнах се към Роузи и се усмихнах. Вече й бях разказал за сестра си и за тормоза в училище. Твърдението за психичните заболявания беше вярно, освен ако не включвах и себе си в понятието „семейство“. Някъде из медицинските архиви има двайсетгодишен картон с моето име на него и думите. Депресия, биполярно разстройство? „Обсесивно-компулсивен синдром?“ и „Шизофрения?“ вътре. Въпросителните са важни — освен очевидното наблюдение, че съм депресиран, така й не ми бе поставена окончателна диагноза въпреки опитите на психиатрията да ме вкара в някоя опростенческа категория. Вече вярвам, че буквално всичките ми проблеми могат да бъдат отдадени на това, че мозъкът ми е конфигуриран различно от този на повечето човешки същества. Психиатричните ми симптоми бяха резултат точно на това. А не на някаква скрита болест. Разбира се, че бях депресиран: нямах приятели, личен и сексуален живот, тъй като бях несъвместим с другите хора. Съсредоточеността и целенасочеността ми бяха приемани за мании. А желанието ми за организация бе определено като обсесивно-компулсивно разстройство. Хлапетата с Аспергер на Джули сигурно се изправят пред подобни проблеми. Обаче вече им е лепнат етикет със съответния синдром и вероятно психиатрите ще проявят достатъчно интелигентност да приложат Бръснача на Окам и да видят, че тези проблеми до голяма степен се дължат на това как е конфигуриран мозъкът им.
— Какво се случи на двайсет и първия ти рожден ден? — попита Роузи.
Да не би да ми беше прочела мислите? На двайсет и първия си рожден ден реших, че трябва да поема в нова посока в живота си, защото всяка промяна би била по-добра от това да се валям в ямата на депресията. Всъщност си го представях точно като яма.
Казах на Роузи част от истината. По принцип не празнувам рождените си дни, но семейството ми настоя в този случай и покани много свои приятели и роднини, за да компенсира липсата ми на собствени приятели.
Чичо ми държа реч. Знаех, че по традиция трябва да се шегуват с рожденика, но той толкова се разгорещи от умението си да кара другите да се смеят, че не спря да разказва история след история. Бях шокиран, когато разбрах, че знае някои много лични факти, и си дадох сметка, че майка ми трябва да ги е споделила с него. Тя го дърпаше за ръката и се опитваше да го спре, но той не й обръщаше внимание и не спря, докато не я видя да плаче, а дотогава вече бе разказал най-подробно за всичките ми грешки, излагации и страдания. Същината на проблема се оказа, че бях типичен компютърен маниак. Затова реших да се променя.