— И да станеш маниак на тема генетика? — попита Роузи.
— Не беше точно това целта ми. — Но очевидно така се бе получило. Излязох от ямата, за да се посветя на усърдна работа в нова дисциплина. Къде беше вечерята?
— Разкажи ми повече за баща си.
— Защо? — Всъщност не ме интересуваше защо. Просто това бе моят начин да кажа „край“ и да прехвърля топката у Роузи. Трик, предложен ми от Клодия за справяне с трудни лични въпроси. Спомних си съвета й да не прекалявам с използването му. Но в този разговор то правех за първи път.
— Предполагам, защото искам да разбера дали баща ти не е причината да си толкова сбъркан.
— Не съм сбъркан.
— Добре, не си сбъркан. Извинявай, не исках да те съдя. Но не си и средностатистически — каза Роузи, докторантката по психология.
— Съгласен съм. А дали „сбъркан“ означава „не си средностатистически“?
— Лош избор на думи. Да започнем отначало. Предполагам, че те питам, защото моят баща е причината аз да съм сбъркана.
Интересно заявление. С изключение на небрежното й отношение към собственото й здраве, Роузи никога не бе показвала признаци на лоши мозъчни функции.
— Какви са симптомите на това, че си сбъркан?
— В живота ми има радости, каквито не бих искала да има. Не се справям много добре с тях. Ясно ли се изразявам?
— Разбира се — отвърнах. — Нежелани събития се случват на всеки и на теб ти липсват умения за минимизиране на тяхното влияние. Когато каза „сбъркана“, реших, че имаш предвид някакъв проблем в личността ти, който искаш да преодолееш.
— Не, харесвам се.
— А каква е същността на пораженията, причинени от Фил?
Роузи нямаше готов отговор на този така важен въпрос. Може би това беше признак, че не е сбъркана. Накрая каза:
— Боже, защо вечерята се бави толкова?
Отиде до тоалетната и аз се възползвах от възможността, за да разопаковам подаръците на Джийн и Клодия. Те ме бяха докарали до летището, затова нямаше как да откажа да ги приема. Имах късмет, че Роузи не гледаше, докато ги отварях. Подаръкът на Джийн беше нова книга със сексуални пози. Беше я надписал: „В случай, че ти свършат идеите“. Отдолу бе нарисувал символа за ген, който използваше вместо подпис. Подаръкът на Клодия не беше засрамващ, но нямаше нищо общо с пътуването — чифт джинси и риза. Дрехите винаги са полезни, но вече бях сложих в багажа си резервна риза и не виждах нужда от допълнителни панталони за само осем дни.
Джийн отново беше схванал погрешно истинската същност на отношенията ми с Роузи, но това бе разбираемо. Не можех да му обясня защо водя Роузи в Ню Йорк и той бе направил предположение, основано на мирогледа му. По пътя към летището бях помолил Клодия за съвет как да се справя толкова дълго време в компанията на един човек.
— Помни и слушай — каза Клодия. — Ако ти зададе неудобен въпрос, поинтересувай се защо те пита това. Върни топката у нея. Щом е докторант по психология, значи обожава да говори за себе си. Отчитай емоциите си и логиката. Емоциите имат своя собствена логика. И се опитай да се пуснеш по течението.
Всъщност Роузи прекара по-голямата част от полета до Лос Анджелис в сън и гледане на филми, но потвърди — и то на два пъти — че не съм я обидил и просто има нужда от време да остане насаме с мислите си.
Не се оплаквах.
23.
Минахме невредими през американските имиграционни власти. От предишен опит знаех, че не бива да изказвам на глас никакви наблюдения или да отправям предложения. Оказа се, че няма нужда да използвам и препоръката от Дейвид Боренстайн от университета „Кълъмбия“, която ме характеризираше като нормален и компетентен човек. Роузи изглеждаше изключително нервна, дори на човек, който не го биваше в преценката на емоционалните състояния. Притесних се, че може да предизвика подозрения и да откажат да ни пуснат без основателна причина, както ми се бе случвало вече.
Служителят попита:
— С какво се занимавате?
— Научни изследвания по генетика — отговорих.
— И сте най-добър в света?
— Да — казах.
Минахме. Роузи направо затича към митницата и след това към изхода. Следвах я на няколко метра, носех чантите и на двамата. Нещо очевидно не беше наред.
Настигнах я от външната страна на автоматичната врата. Тя бъркаше в чантата си.