— Цигара — каза тя. Запали една и всмукна дълбоко от нея. — Просто не казвай нищо. Става ли? Никога не съм имала нужда от причина, за да ги откажа. Сега вече имам. Осемнайсет часа и половина. Мамка му!
Добре, че ме предупреди да не казвам нищо. Мълчах, но бях шокиран от влиянието на пристрастяването в живота й.
— Какво беше онова, че си най-добрият на света в научните изследвания по генетика?
Обясних, че имам специална виза 0–1 за чужденци с изключителни способности. След случая, в който ми отказаха да ме пуснат в страната, имах нужда от виза и това се оказа най-добрият избор. Визите 0–1 бяха редки и „да“ беше правилният отговор на всички въпроси, свързани е изключителността на моите способности. Роузи реши, че думата чужденец е забавна. Поправка — умопомрачителна.
Допуши си цигарата и тръгнахме към бара. В Лос Анджелис беше едва 7.48 сутринта, но можехме да си останем на мелбърнско време до пристигането ни в Ню Йорк.
Тъй като нямахме друг багаж, освен ръчния и минахме сравнително безпроблемно през имиграционните власти, успях да пусна в действие най-добрата алтернатива и хванахме по-ранния полет за Ню Йорк. Бях направил план и за времето, спечелено от тази маневра.
На летище „Кенеди“ поведох Роузи към влакчето, което правеше връзка с нюйоркското метро.
— Имаме две възможности с метрото.
— Предполагам, че си научил разписанието наизуст — каза Роузи.
— Не си струва усилието. Просто знам линиите и станциите, които са ни необходими за пътуването. — Обичам Ню Йорк. Разположението му е толкова логично, поне от 14-а улица на север.
Когато Роузи се бе обадила на съпругата на Айзък Еслър, тя се бе оказала много позитивно настроена към контакта с Австралия и новините от срещата на випуска. В метрото Роузи ми каза:
— Ще имаш нужда от псевдоним. В случай, че Еслър помни името ти от изследването на Аспергер.
Вече бях помислил за това.
— Остин — казах. — От Остин Пауръс. Международният шпионин. — Роузи реши, че и това е умопомрачително. Бях успял съвсем целенасочено да се пошегувам и шегата не бе свързана с някой недостатък на личността ми. Паметен миг.
— Професия? — попита тя.
— Собственик на железарски магазин. — Идеята се появи спонтанно в ума ми.
— Добреееееее — провлече Роузи. — Става.
Хванахме влак по линия Е до Лексингтън Авеню и 54-та улица и поехме на север.
— Къде е хотелът? — попита Роузи, докато я водех към Мадисън Авеню.
— Долен Ийст Сайд. Но първо трябва да напазаруваме.
— Мамка му, Дон, вече минава 5.30. Трябва да сме у семейство Еслър в 7.30. Нямаме време за пазаруване. Имам нужда от време, за да се преоблека.
Погледнах я. Носеше джинси и блуза — съвсем обикновено облекло. Не виждах проблем, но имахме време.
— Не съм планирал ходене до хотела преди вечеря, но тъй като пристигнахме по-рано…
— Дон, летяла съм двайсет и четири часа. С теб няма да правим нищо от графика ти, докато не проверя дали е откачено или не.
— Отделил съм четири минути за това действие — отвърнах.
Вече бяхме пред магазина на „Ермес“, който според проучването ми беше най-добрият магазин за шалове в света. Влязох и Роузи ме последва.
Двамата бяхме единствените клиенти. Идеално.
— Дон. Не си подходящо облечен за това.
Подходящо облечен за пазаруване! Бях облечен за пътуване, ядене, социализиране, посещение в музей и пазаруване: маратонки, спортни панталони, тениска и жилетка, изплетена от майка ми. Това не беше „Льо Гаврош“. Струваше ми се твърде невероятно да ми откажат търговска сделка заради облеклото ми. И бях прав.
Зад щанда стояха две жени, едната (възраст около петдесет и пет, индекс на телесна маса деветнайсет) имаше пръстени на всичките си пръсти, а другата (възраст около двайсет, индекс на телесна маса двайсет и две) носеше огромни лилави очила, заради които изглеждаше като мравка. Бяха много официално облечени. Инициирах търговска сделка.
— Трябва ми висококачествен шал.
Жената с пръстените се усмихна.
— Можем да ви помогнем. За дамата ли е?
— Не, за Клодия. — Осъзнах, че така не предоставям полезна информация, но не бях сигурен какво друго да кажа.
— А Клодия е… — и тя направи кръгови движения с ръцете — на каква възраст?
— На четирийсет и една години триста петдесет и шест дни.
— А — каза жената с пръстените, — значи скоро ще имаме рожден ден.
— Само Клодия. — Моят рожден ден беше след трийсет и два дни, така че не бих го определил като „скоро“. — Клодия носи шалове дори и в топло време, за да прикрива бръчките на шията си, които тя смята за непривлекателни. Затова шалът не е необходимо да е функционален, само декоративен.