— Айзък заминава за Чикаго сутринта — каза Джуди. — Кажи им какво ще правиш там.
— Просто конференция — обясни Айзък. Двамата с него нямаше нужда да говорим много, и без нас разговорът си течеше.
Той обаче ме попита нещо, преди да отидем в трапезарията.
— Какво работиш, Остин?
— Остин има железарски магазин — каза Роузи. — Много успешен бизнес.
Джуди поднесе вкусно ястие от сьомга от развъдник, за която увери Роузи, че е гледана в екологично чиста среда. Бях хапнал много малко от лошата храна в самолета и се насладих страхотно на сервираното от Джуди. Айзък отвори бутилка пино гриджо от Орегон и щедро доливаше в чашата ми. Говорихме си за Ню Йорк и за разликите между австралийската и американската политика.
— Е — каза Джуди, — толкова се радвам, че дойдохте. Така събирането на випуска ще ни липсва по-малко. Айзък толкова съжалява, че не успя да отиде.
— Не точно — обади се Айзък. — Връщането в миналото не бива да се прави с лека ръка. — Хапна последното парче от чинията си и погледна към Роузи. — Много приличаш на майка си. Трябва да е била малко по-млада от теб, когато я видях за последен път.
— Оженихме се в деня след завършването и се преместихме тук. Айзък имаше най-ужасния махмурлук на сватбата. Беше лошо момче — каза Джуди и се усмихна.
— Стига си разказвала, Джуди — сряза я Айзък. — Беше толкова отдавна.
Той се взираше в Роузи. Роузи също се взираше в него.
Джуди взе чинията на Роузи и моята, по една във всяка ръка. Реших, че сега е моментът да действам, когато всички са се разсеяли. Станах и взех чинията на Айзък с една ръка. А тази на Джуди в другата. Айзък беше прекалено зает да се взира в Роузи, за да забележи. Занесох чиниите в кухнята и взех проба от вилицата на Айзък по пътя.
— Предполагам, че Остин и Роузи са изтощени — каза Джуди, когато се върнахме на масата.
— Каза, че се занимаваш с железария, нали. Остин? — Айзък се изправи. — Би ли ми отделил пет минути, за да погледнеш един кран? Сигурно е работа за водопроводчик. Но може и да е от гайката.
— Той има предвид мивката — каза Джуди. Вероятно бе забравила, че с Айзък бяхме от една и съща страна.
С Айзък слязохме в мазето. Бях уверен, че мога да му помогна с крана. По време на ваканциите като ученик правех точно това. Но когато стигнахме долната стълбищна площадка, светлината угасна. Не бях сигурен какво става. Да не би да беше спрял токът?
— Добре ли си, Дон? — попита Айзък. Звучеше загрижен.
— Добре съм — отвърнах. — Какво стана?
— Какво стана ли? Отговори на името Дон, Остин.
Стояхме и мълчахме в тъмното. Съмнявах се, че има някакви съвети как да се справиш, когато психиатър те разпитва в тъмно мазе.
— Как разбра? — попитах аз.
— Две неочаквани съобщения от един и същ университет за месец. Потърсих в интернет. Двамата сте добри партньори на танци.
Пак млъкнахме в тъмнината.
— Знам отговора на въпроса ти. Но съм обещал да не го разкривам. Ако мислех, че е въпрос на живот и смърт, на сериозна психична болест, щях да размисля. Но виждам, че няма причина да наруша обещанието си, което е дадено, защото замесените хора са мислили дълго кое ще е най-доброто. Измина дълъг път, за да ми вземеш ДНК проба и предполагам, че си го направил, докато разчистваше чиниите. Най-добре да погледнеш отвъд желанията на приятелката си, преди да продължиш.
И той светна лампата.
Нещо ни ме даваше мира, докато се качвахме по стълбите. Когато стигнахме площадката, аз се спрях.
— Ако си знаел какво искам, защо ни пусна в къщата си?
— Добър въпрос — отвърна той. — И тъй като попита, значи можеш и сам да се досетиш за отговора. Исках да видя Роузи.
24.
Благодарение на внимателно планираната употреба на приспивателни се събудих без чувство за дезориентираност в 7.06 сутринта.
Роузи бе заспала във влака по пътя към хотела. Бях решил да не й казвам веднага за случката в мазето, нито да споменавам какво бях забелязал на шкафа. Беше голяма снимка от сватбата на Джуди и Айзък. Облечен в официален костюм, както се изискваше от кума, до Айзък стоеше Джефри Кейс, на когото му оставаха само триста и седемдесет дена живот. Той се усмихваше.
Аз самият все още осмислях последствията, а и Роузи сигурно щеше да реагира емоционално, което би развалило престоя ни в Ню Йорк. Беше впечатлена, че взех ДНК проба, и дори още по-впечатлена, че се бях държал толкова ненатрапчиво, когато взех чиниите, за да помогна на домакинята.