— Не мога да повярвам, че изяде всичко това — каза Роузи.
— Беше вкусно.
— Никакъв обяд. И късна вечеря — отвърна тя.
— Можем да ядем, когато си поискаме.
Сервитьорът ни се приближи към масата. Роузи му посочи празните чаши за кафе.
— Кафетата бяха страхотни. Мисля, че можем да изпием по още едно.
— Ъ? — каза сервитьорът. Очевидно не бе разбрал какво му казва Роузи. Освен това бе очевидно, че тя има много лош вкус за кафе — или пък беше направила като мен, бе игнорирала етиката „кафе“ и се бе наслаждавала на напитката като на нещо съвсем ново и непознато. Тази техника работеше идеално.
— Едно обикновено кафе със сметана и едно обикновено без сметана… моля — казах.
— Разбира се.
Това беше град, в който хората говореха направо. Точно мой тип. Харесваше ми да говоря като американците: сметана вместо мляко, елеватор вместо асансьор, чек вместо сметка. Бях наизустил списък с думи, които се различават по употребата си в Австралия и Америка, преди първото си пътуване до Съединените щати и бях учуден колко бързо мозъкът ми успяваше да превключи и да започне да ги използва автоматично.
Тръгнахме на юг из града. Роузи гледаше в пътеводител със заглавие „Не е за туристи“, който ми се стори много лош избор.
— Къде отиваме? — попитах.
— Никъде. Вече сме там.
Намирахме се пред магазин за дрехи. Тя попита дали имам нещо против да влезем.
— Няма нужда да питаш — казах. — Ти си шефът.
— За магазините трябва. Те са момичешка работа. И щях да кажа: „Предполагам, че и преди си бил на Пето авеню“, но с теб вече нищо не предполагам.
Ситуацията беше симетрична. И аз не предполагах нищо за Роузи, иначе щях да се изненадам, задето се описа като „момиче“, термин, неприемлив за феминистките, когато с него се обозначава зряла жена.
Роузи бе започнала да става забележително проницателна относно мен. Никога не бях ходил на други места, освен залите за конференции и музея, но с новата конфигурация на мозъка ми всичко ми се струваше очарователно. Цял магазин само за пури. Цените на бижутата. Небостъргачът Флатайрън. Музеят на секса. Роузи погледна последната сграда и реши да не влизаме в нея. Решението й вероятно бе правилно — вътре сигурно бе интересно, но рискът от гафове беше много висок.
— Искаш ли да си купиш нещо? — попита Роузи.
— Не.
След няколко минути ми хрумна нещо.
— Някъде продават ли мъжки ризи?
Роузи се засмя.
— На Пето авеню в Ню Йорк. Може да извадим късмет. — Долових сарказъм, но добронамерен. Намерихме нова риза в същия стил като тази от Клодия в огромен магазин на име „Блумингдейл“, който не беше на Пето авеню. Не можахме да изберем между две ризи и купихме и двете. Сега гардеробът ми беше препълнен!
Пристигнахме в Сентръл Парк.
— Пропускаме обяда, но бих се справила с един сладолед — каза Роузи. В парка имаше продавач, който предлагаше както във фунийки, така и заводски опаковани.
Бях раздразнен и изпълнен с ужас. Веднага разпознах тези емоции. Но трябваше да знам.
— Важен ли е вкусът?
— Нещо с фъстъци. Все пак сме в Щатите.
— Всички сладоледи имат един и същ вкус.
— Глупости.
Обясних за вкусовите рецептори.
— Ако успея да различа фъстъчен от ванилов — два билета за „Човекът паяк“. На Бродуей. Тази вечер.
— Текстурите ще са различни. Заради фъстъците.
— Които и да са два тогава. Ти избери.
Поръчах кайсиев и с вкус на манго.
— Затвори си очите — казах аз. Макар да не беше необходимо, цветовете бяха почти едни и същи, но не исках да ме вижда как хвърлям ези-тура, за да реша кой сладолед да й поднеса. Боях се, че заради познанията си по психология може да отгатне поредността.
Хвърлих ези-тура и й дадох единия сладолед.
— Манго — позна правилно Роузи. Пак хвърлих монетата, отново ези. — Отново манго. — Позна сладоледа с вкус на манго правилно три пъти подред, след това кайсиевия, след това пак кайсиевия. Вероятността да постигне този резултат случайно бе едно към трийсет и две. Бих могъл да съм деветдесет и седем процента сигурен, че може да прави разлика между вкусовете. Невероятно.
— Значи довечера „Човекът паяк“?
— Не. Веднъж не позна.
Роузи ме изгледа много внимателно, след това прихна.
— Занасяш ме, нали? Не мога да повярвам, че се шегуваш.
Даде ми единия сладолед.
— След като за теб няма значение, можеш да вземеш кайсиевия.
Погледнах го. Какво да кажа? Беше го близала.
Тя пак прочете мислите ми.
— Как ще целунеш момиче, ако не споделиш сладоледа му?
За няколко минути бях изпълнен с ирационалното чувство на огромно удоволствие, наслаждавах се на успеха на шегата си и правех разбор на изречението за целувката: да целунеш момиче, да споделиш сладоледа му — беше в трето лице, но със сигурност не беше съвсем несвързано с момичето, което точно в този момент споделяше сладоледа си с Дон Тилмън. Облечен в новата си риза и новите си джинси, докато двамата вървяха сред дърветата на Сентръл Парк, Ню Йорк. В един слънчев неделен следобед.