Определено имах нужда от сто и четиринайсетте минути в хотела след това, макар денят много да ми беше харесал. Душ, електронна поща, упражнения за релаксация, комбинирани с разтягане. Изпратих имейл на Джийн с копие до Клодия с обобщение на това, което правехме.
Роузи закъсня с три минути за срещата ни във фоайето в 19.00 часа. Тъкмо се канех да се обадя в стаята й, когато тя се появи в дрехите, които си бе купила днес — бели джинси, синя тениска — и сакото, с което бе предната вечер. Спомних си една от типичните фрази на Джийн, нещо, което го бях чул да казва на Клодия.
— Изглеждаш много елегантна — казах. Беше рисковано заявление, но по всичко личеше, че реакцията й е положителна. Наистина изглеждаше много елегантна.
Пихме коктейли в бара с най-дългото меню за коктейли в света, включващо много, които не знаех. И гледахме „Човекът паяк“. След това Роузи каза, че сюжетът й се е сторил малко предвидим, но аз бях толкова развълнуван от всичко, и то по изключително позитивен начин. Не бях ходил на театър от дете. Можех да игнорирам сюжета и да се съсредоточа върху механиката на летене. Беше невероятно.
Хванахме метрото обратно към Долен източен Манхатън. Бях гладен, но не исках да нарушавам правилата, според които трябваше да се храним. Роузи обаче бе планирала и това. Имахме резервация за 22.00 часа в ресторант на име „Момофуку Ко“. Бяхме отново в часовия пояс на Роузи.
— Това е моят подарък, задето ме доведе тук — каза тя.
Седнахме на бара, откъдето можехме да гледаме как готвачите приготвят храната. Имаше съвсем малко от дразнещите формалности, които правят ресторантите толкова стресови.
— Някакви предпочитания, алергии, нехаресвания? — попита главният готвач.
— Аз съм вегетарианка, но ям морски дарове, отгледани в екологична среда — каза Роузи. — Той яде всичко, ама наистина всичко.
Загубих бройката на ястията. Взех си хляб и фоа гра (за първи път!) и филе от морски таралеж. Пихме шампанско розе. Разговарях с готвачите и те ми казаха какво точно правят. Ядох най-вкусната храна, която някога бях опитвал. И нямаше нужда да нося сако, за да ми я дадат. Всъщност мъжът до мен беше с костюм, който би бил прекален дори в „Маркизът на Куинсбъри“, да не говорим за множеството пиърсинги по лицето. Чу ме да говоря с готвача и ме попита откъде съм. Казах му.
— Как ви се струва Ню Йорк?
Казах му, че ми се струва изключително интересен, и обясних как сме прекарали деня. Но осъзнах, че заради стреса от разговор с непознат маниерът ми се бе променил — или ако трябва да бъда по точен, се бе върнал към обичайния ми стил. През деня с Роузи се чувствах спокоен и говорех и действах различно, така беше и в разговора ми с готвача, който по същество си беше обмен на професионална информация. Но неформален социален контакт е друга личност отключи обичайното ми поведение. А съм съвсем наясно, че обичайното ми поведение и начин на говорене се смятат от другите за странни. Мъжът с пиърсингите сигурно го бе забелязал.
— Знаете ли какво на мен ми харесва в Ню Йорк? — попита той. — Има толкова много странни хора и никой не им обръща внимание. Всички се вписваме без проблем.
— Как беше? — попита Роузи, докато се връщахме пеша към хотела.
— Най-хубавият ден в зрелия ми живот — отвърнах. Роузи изглеждаше толкова щастлива от отговора, че реших да не го довършвам: „като изключим посещението в Музея по естествена история“.
— Сладки сънища — каза тя. — Да се видим в 9.30 тук и пак ще отидем да закусим. Става ли?
Би било напълно ирационално да споря с нея.
25.
— Предизвиках ли конфуз?
Роузи се бе притеснявала, че може да направя неуместни коментари по време на обиколката ни на мястото, където се е намирал Световният търговски център. Екскурзоводът ни, бивш пожарникар на име Франк, който бе загубил много от колегите си по време на атаката, беше невероятно интересен и аз му зададох множество технически въпроси, на които той отговори интелигентно и — както ми се стори — с ентусиазъм.
— Можеше малко да смениш тона — отвърна тя. — Като че ли отклони вниманието от емоционалното въздействие. — Значи бях намалил тъгата. Добре.
Понеделник бе отделен за посещение на популярни туристически обекти. Закусвахме в „Кац Дели“, където бе снимана сцена от някакъв филм — „Когато Хари срещна Сали“. Качихме се на върха на Импайър Стейт Билдинг, прочут заради „Спомен за една любов“. Посетихме Музея на модерното изкуство и Музея „Метрополитън“, които бяха отлични.