Върнахме се рано в хотела, в 16.32 часа.
— Обратно тук в 18.30 — каза Роузи.
— Какво ще вечеряме?
— Хотдог. Отиваме на бейзбол.
Никога не гледам спорт. Никога не съм го правил. Причините са очевидни — или би трябвало да бъдат на всеки, който цени времето си. Но новата конфигурация на мозъка ми, подкрепена от огромна доза позитивни насърчения, прие предложението. Прекарах следващите сто и осемнайсет минути в интернет, за да науча правилата и играчите.
В метрото Роузи ми сервира новина. Преди да тръгне от Мелбърн, беше пратила имейл на Мери Кенийли от университета „Кълъмбия“, която се занимаваше с изследвания в нейната област. Току-що бе получила отговор — Мери можела да се срещне с нея утре. И Роузи нямало да успее да дойде в Музея по естествена история. Имала възможност да дойде в сряда. Дали имам нещо против утре да отида сам? Разбира се, че нямах.
На стадиона на „Янките“ си взехме бира и хотдог. Мъж с бейзболна шапка и на видима възраст трийсет и пет и предполагаем индекс на телесната маса четирийсет (т е. опасно затлъстял) седна до мен. Носеше три хотдога! Източникът на затлъстяването беше очевиден.
Мачът започна и трябваше да обяснявам на Роузи какво се случва. Беше невероятно да видя как правилата работят в реална игра. Всеки път, когато на терена се случеше нещо, дебелия бейзболен фен си записваше нещо в тефтерчето. Имаше хора на втора и трета база, когато Къртис Грандърсън излезе на терена, а Дебелия бейзболен фен ми каза:
— Ако отбележи и на двамата, ще оглави класацията на лигата по успешно ватиране. Какви са му шансовете?
Не знаех какви са му шансовете. Можех само да му кажа, че са някъде между 9.9 и 27.2 процента, като имах предвид средната успеваемост при ватиране и процента хоумръни, записани в профила, който бях чел. Нямах време да наизустя статистиката за двойни и тройни удари. Въпреки това Дебелия бейзболен фен изглеждаше впечатлен и подхванахме доста интересен разговор. Той ми показа как да маркирам програмата със символи, за да отбелязвам различните събития, и какво значат по-сложните статистики. Нямах представа, че спортът може да бъде така интелектуално обогатяващ.
Роузи донесе още бира и хотдог, а Дебелия бейзболен фен започна да ми разказва за поредицата на Джо Димаджио през 1941 г., която според него била уникално постижение напук на всякакви статистики. Аз изказах съмнение и разговорът точно ставаше интересен, когато мачът свърши, а той предложи да отидем с метрото до някакъв бар в Среден Манхатън. Тъй като Роузи отговаряше за графика, я попитах за мнението й и тя се съгласи.
Барът беше шумен и на големия телевизор вътре се излъчваше друг бейзболен мач. Някакви мъже, които, по всичко личеше, познаваха Дебелия бейзболен фен, се присъединиха към разговора. Пихме много бира и говорихме за бейзболни статистики. Роузи седеше на стола си с чаша в ръка и наблюдаваше. Стана късно и Дебелия бейзболен фен, който всъщност се казваше Дейв, каза, че трябва да си ходи. Разменихме си имейл адресите и аз реших, че съм си намерил нов приятел.
Докато вървяхме обратно към хотела, осъзнах, че се бях държал така, както предполагаше типичният мъжки стереотип — бях пил бира в бар, бях гледал телевизия и бях говорил за спорт. Обикновено се смята, че жените имат отрицателно отношение към подобно поведение. Попитах Роузи дали не съм я обидил.
— Никак даже. Забавлявах се да те гледам как се правиш на мъж. Как се вписваш.
Казах й, че това е много необичаен отговор от феминистка, но би я направил доста привлекателна партньорка за конвенционалните мъже.
— Ако се интересувах от конвенционални мъже.
Стори ми се добра възможност да задам въпрос за личния й живот.
— Имаш ли приятел? — Надявах се, че съм използвал правилната дума.
— Разбира се, само не съм го разопаковала още — каза тя. Очевидно се шегуваше. Засмях се, след това отбелязах, че всъщност не е отговорила на въпроса ми.
— Дон — каза тя, — не мислиш ли, че ако имах приятел, щеше вече да си чул за него?
Стори ми се напълно възможно и да не съм чувал за него досега. Бях задавал на Роузи много малко лични въпроси извън проекта „Баща“. Не познавах нито един от приятелите й, освен може би Стефан, за когото бях заключил, че не й е гадже. Разбира се, традицията повеляваше да дойде на бала с партньора си и да не предлага секс след това, но не всеки се подчинява на подобни стереотипи. Джийн беше идеалният пример. Изглеждаше напълно възможно Роузи да има приятел, който не обича да танцува и да си общува с научни работници, който да не е в града или да е в отворена връзка с нея. Нямаше защо да ми казва. Самият аз рядко споменавах Дафни или сестра ми пред Джийн и Клодия и обратно. Те принадлежаха към различни части от моя живот. Обясних това на Роузи.