— Краткият отговор е „не“ — каза тя. Продължихме да вървим. — Дългият отговор е: ти попита какво означава, че съм сбъркана заради баща ми. Урок първи по психология — първата ни връзка с представител на мъжкия пол е с бащите ни. Тя определя завинаги как ще общуваме с мъжете. Та за щастие аз мога да избирам между двама. Фил, който ми е объркал главата, или истинският ми баща, който ни е напуснал с майка ми. И получавам този избор, когато съм на дванайсет години и Фил седи до мен и ми казва: „Бих искал майка ти да е тук и тя да ти каже“. Ей такива стандартни неща, които баща ти казва, когато си на дванайсет — аз не съм ти истински баща, майка ти умря, преди да я опознаеш както трябва, не беше идеалната личност, за която я смяташе, а ти си на този свят, защото тя беше лесна, и на мен ми се ще да те няма. За да мога да продължа собствения си живот.
— Това ли ти каза?
— Не с тези думи. Но това имаше предвид.
Стори ми се напълно невероятно дванайсетгодишно дете — пък дори и момиче, което в бъдеще щеше да завърши психология — да е прочело правилно неизказаните мисли на зрял мъж. Понякога е по-добре да сме наясно, че не сме компетентни в тези неща, отколкото да имаме фалшивото усещане, че сме експерти.
— Та нямам доверие на мъжете. Не вярвам, че са това, за което се представят. Боя се, че ще ме разочароват. Това е накратко наученото за седем години следване по психология.
Стори ми се много лош резултат за седем години усилия, но предположих, че пропуска по-общите познания, придобити от следването.
— Да се срещнем утре вечер? — каза Роузи. — Ще правим каквото ти искаш.
Бях помислил за плановете ни за следващия ден.
— И аз познавам някого в „Кълъмбия“ — казах. — Може да отидем заедно.
— Ами музеят?
— Вече свих четири посещения до две. Мога да ги свия и до едно. — Нямаше никаква логика в това, но бях изпил доста бира и ми се ходеше в „Кълъмбия“. Исках да се отпусна по течението.
— Среща в осем и не закъснявай — каза Роузи. И ме целуна. Не беше страстна целувка, беше по бузата, но бе притеснителна. Нито в положителен, нито в отрицателен смисъл, просто притеснителна.
Пратих имейл на Дейвид Боренстайн в „Кълъмбия“, след това се свързах по скайп с Клодия и й разказах за изминалия ден, като пропуснах целувката.
— Изглежда, че тя е положила доста усилия — отвърна Клодия.
Това очевидно беше вярно. Роузи бе успяла да подбере занимания, които обикновено избягвах, но които изключително ми харесаха.
— И ти ще я водиш в Музея по естествена история в сряда?
— Не, ще отида да разгледам колекцията от ракообразни и арктическата флора и фауна.
— Опитай нещо друго — каза Клодия.
26.
Отидохме с метрото до „Кълъмбия“. Дейвид Боренстайн не бе отговорил на имейла ми. Не споменах това пред Роузи, която ме покани на нейната среща, стига да не съвпада с моята.
— Ще кажа, че си колега — обясни тя. — Ще се радвам да видиш с какво се занимавам, когато не сервирам питиета.
Мери Кенийли беше доцент по психиатрия в медицинския факултет. Никога не бях питал Роузи за темата на докторската й дисертация. Оказа се, че е „Влияние на околната среда върху ранното отключване на биполярното разстройство“, сериозна научна тема. Подходът на Роузи изглеждаше солиден и добре обмислен. Двете с Мери разговаряха четирийсет и пет минути и след това всички отидохме на кафе.
— Дълбоко в себе си ти си по-скоро психиатър, отколкото психолог — каза й Мери. — Мислила ли си да се прехвърлиш медицина?
— Аз съм от лекарско семейство — каза Роузи. — Това е нещо като бунт.
— Е, като приключиш бунтарския си период, тук има страхотен курс по медицина.
— Да бе — отвърна Роузи. — Представяш ли си ме в „Кълъмбия“?
— Защо не? И след като си била толкова път до тук… — Тя се обади набързо по телефона, след това се усмихна. — Ела да се запознаеш с декана.
Докато вървяхме обратно към сградата на медицинския факултет, Роузи ми каза:
— Надявам се да си впечатлен, както се полага.
Стигнахме до кабинета на декана и той излезе да ни посрещне.
— Дон — каза. — Току-що получих имейла ти. Нямах възможност да ти отговоря. — Обърна се към Роузи. — Аз съм Дейвид Боренстайн. А вие сте заедно с Дон?