Всички заедно обядвахме в клуба на факултета. Дейвид каза на Роузи, че е подкрепил издаването на моята виза 0–1.
— Не излъгах — обясни той. — Щом Дон поиска да се включи в голямата игра, за него ще има работа тук.
Пица от пещ на въглища по принцип не се смята за много екологична, но аз приемам подобни твърдения с огромно подозрение. Те често са емоционални, а не основани на научни факти и пренебрегват стойността на пълния жизнен цикъл. Значи електричеството е добро, а въглищата лоши. Но откъде идва електричеството? Нашата пица в „Артуро“ беше отлична. Най-добрата пица в света.
Заинтригувах се от нещо, което Роузи каза в „Кълъмбия“.
— Мислех, че обожаваш майка си. Защо не искаш да си лекар?
— Не е заради майка ми. Баща ми също е лекар. Забрави ли? Затова сме тук. — И наля останалото червено вино в чашата си. — Мислех за това. Явих се на приемния тест, както казах и на Питър Ентикот. И наистина имам седемдесет и четири точки. Да го духаш! — Въпреки агресивните думи, изражението й оставаше добронамерено. — Реших, че ако уча медицина, това ще е знак, че истинският ми баща се е превърнал в нещо като фикс идея. Все едно предпочитам да следвам неговите стъпки, а не тези на Фил. Дори и аз осъзнавах, че е малко сбъркано.
Джийн често казва, че психолозите са неспособни да разберат сами себе си. Роузи като че ли даваше добри доказателства за това твърдение. Защо да бяга от нещо, което ще й достави удоволствие и в което щеше да е добра? И със сигурност трите години от редовния курс по психология плюс допълнителните, през които пишеше доктората си, са й дали по-точна класификация на поведенческите, личностните и емоционалните й проблеми от „сбъркана“. Естествено, не споделих тези мисли с нея.
Бяхме първи на опашката, когато музеят отвори в 10.30 часа. Бях планирал посещението според историята на вселената, планетата и живота. Тринайсет милиарда години история за шест часа. По пладне Роузи предложи да пропуснем обяда, за да имаме повече време за експонатите. По-късно се спря пред репродукция на прочутите отпечатъци от стъпала от Лаетоли, оставени от хуманоиди преди около 3.6 милиона години.
— Четох статия за това. Били са майка и дете, които са се държали за ръце, нали?
Романтично тълкувание, но не невъзможно.
— Мислил ли си някога да имаш деца. Дон?
— Да — казах, тъй като забравих да отклоня този личен въпрос. — Но май нито е вероятно, нито препоръчително.
— Защо?
— Не е вероятно, защото изгубих вяра в проекта „Съпруга“. А не е препоръчително, защото бих бил неподходящ баща.
— Защо?
— Защото ще карам децата ми да се срамуват от мен.
Роузи се засмя. А аз си помислих, че това е много грубо, но тя обясни:
— Всички родители карат децата си да се срамуват от тях.
— Включително и Фил?
Тя пак се засмя.
— Особено Фил.
В 16.28 часа приключихме с приматите.
— О, не, свършихме ли? — попита Роузи. — Можем ли да видим още нещо?
— Има още две неща — казах. — Може да ти се сторят скучни.
Заведох я в залата с топките — сфери с различни размери, показващи мащаба на вселената. Експонатите не са драматични, но информацията е. Хората, които не се занимават с естествени науки, често нямат представа за мащаб — колко малки сме в сравнение с размерите на вселената, и колко големи в сравнение с неутриното. Направих всичко възможно, за да й е интересно.
След това се качихме с асансьора до Космическата пътека, сто и един метрова спираловидна рампа, представяща събитията от Големия взрив до днешни дни. Само рисунки и снимки, както и някой друг камък или фосил на стената. Дори нямаше нужда да ги поглеждам, защото знаех историята, която разказвах възможно най-точно и драматично, като поставях всичко видяно от нас през деня в този контекст. Вървяхме така, докато стигнахме най-долното ниво и малка вертикална табличка, събрала цялата записана човешка история. Наближаваше часът за затваряне и бяхме единствените там. При другите си посещения слушах реакциите на хората, стигнали до края на спиралата. „Кара те да се чувстваш незначителен, нали?“, казваха те. Предполагам, че може и така да се погледне на нещата — възрастта на вселената някак си принизява живота ни, историческите събития и серията на Джо Димаджио.
Но Роузи реагира буквално като мен първия път.
— Еха! — каза тя много тихо и погледна назад към огромната спирала. А след това в незначителен миг от историята на вселената ме хвана за ръката и я държа по целия път към метрото.
27.
Трябваше да изпълним още една много важна задача, преди да си тръгнем от Ню Йорк на следващата сутрин. Макс Фрейбърг, пластичен хирург и потенциален баща на Роузи, при когото всички часове бяха заети, се бе съгласил да се види с нас за петнайсет минути в 18.45 часа. Роузи бе казала на секретарката му, че пише серия от статии за най-успелите възпитаници на университета. Аз носех фотоапарата й и щях да бъда представен като фотограф.