Самото уреждане на срещата бе достатъчно трудно, а ставаше все по-ясно, че взимането на ДНК проба в работна среда ще е далеч по-голямо изпитание, отколкото на публично място или в домашна обстановка. Бях впрегнал ума си да разреши този проблем, преди да заминем от Ню Йорк, и очаквах той да стигне до решение чрез преработка на известната вече информация, но очевидно бе прекалено зает с други неща. Най-доброто, което успях да измисля, беше пръстен с шип, който да му пусне кръв, когато се здрависваме, но Роузи го сметна за социално неприемливо.
Тя предложи да му отрежем коса или незабелязано, или след като му кажем, че някой кичур ще развали снимката. Естествено, че за един пластичен хирург ще е много важно как изглежда. За жалост отрязан косъм не представляваше добра проба — трябваше да е отскубнат с фоликула. Роузи взе пинцети. За първи път се надявах да се наложи да прекарам петнайсет минути в задимена стая. Един фас щеше да ни реши проблема. Трябваше да сме нащрек за възможности.
Кабинетът на д-р Фрейбърг беше в сграда в стар стил в Горен западен Манхатън. Роузи натисна звънеца, появи се охранител, който ни отведе в чакалнята, където стените бяха изцяло покрити от поставени в рамка сертификати и писма от пациенти, които хвалеха работата на д-р Фрейбърг.
Секретарката му, много слаба жена (индекс на телесна маса шестнайсет) на около петдесет и пет години с непропорционално дебели устни, ни заведе в офиса му. Още сертификати! Самият Фрейбърг имаше огромен недостатък — беше напълно плешив! Присаждането на коса нямаше да се получи при него. Нито имаше някакви знаци, че пуши.
Роузи проведе интервюто по изключително впечатляващ начин. Фрейбърг описа процедури, които нямаха никакво медицинско оправдание, и говори за това колко е важно самочувствието. Слава богу, че ми бе отредена мълчалива роля, защото иначе много щях да се изкуша да споря с него. Освен това се опитвах с всички сили да се съсредоточа. Умът ми все още преработваше инцидента с хващането за ръка.
— Извинете — каза Роузи, — дали бих могла да ви помоля за нещо за пиене?
Ама разбира се! Ще вземем проба от чашата.
— Естествено — каза Фрейбърг. — Чай, кафе?
— Кафе, ако обичате — отвърна Роузи. — Черно. Вие ще пиете ли?
— Не. Да продължаваме. — И натисна копчето на интеркома. — Рейчъл. Едно черно кафе.
— Трябва да пиете кафе — казах му аз.
— Не се докосвам до него — отвърна Фрейбърг.
— Освен ако нямате вродена непоносимост към кофеина, няма никакви други доказани вредни ефекти. Даже напротив…
— За кое списание беше това?
Въпросът беше директен и напълно предсказуем. Бяхме се разбрали предварително за името на измисленото университетско издание и Роузи вече го бе използвала при представянето си. Но моят ум не работеше на пълни обороти. Двамата отговорихме едновременно.
— „Лица на промяната“ — каза Роузи.
— „Ръце на промяната“ — казах аз.
Беше малко несъответствие, което всеки рационален човек би изтълкувал като обикновена невинна грешка, каквато си и беше. Но на лицето на Фрейбърг се изписа пълно недоверие и той веднага си записа нещо на лист. Когато Рейчъл донесе кафето, той й даде бележката. Диагностицирах параноя и започнах да мисля за планове за бягство.
— Трябва да отида до тоалетната — казах. Възнамерявах да му се обадя от там, за да може Роузи да избяга, докато той си вдига телефона.
Тръгнах към изхода, но Фрейбърг ми препречи пътя.
— Използвайте личната ми тоалетна — каза той. — Настоявам.
Поведе ме към дъното на кабинета си, минахме покрай Рейчъл и стигнахме до врата с надпис „Частно ползване“, където ме остави. Извадих телефона си и набрах 411 — справки. Оттам ме свързаха с Рейчъл. Чух как телефонът звънна и Рейчъл отговаря. Сниших глас.
— Трябва да говоря с д-р Фрейбърг — казах. — Случаят е спешен. — И обясних, че съпругата ми е негова пациентка и устните й са избухнали. Затворих и написах есемес на Роузи: „Излез веднага“.
Тоалетната се нуждаеше от услугите на Ева. Успях да отворя прозореца, който очевидно не беше ползван от дълго време. Бяхме на четвъртия етаж, но по стената се виждаха достатъчно дръжки. Излязох през прозореца и започнах да слизам бавно надолу. Бях се съсредоточил върху задачата и се надявах, че Роузи е успяла да избяга. Отдавна не бях ходил на тренировки по катерене и спускането ми не се оказа толкова просто, колкото ми се бе сторило отначало. Стената беше хлъзгава от дъжда, който бе паднал по-рано, а и маратонките ми не бяха идеални за целта. В един момент се подхлъзнах и успях да сграбча една тухла. Отдолу чух викове.