Когато най-накрая стигнах долу, видях, че са се събрали хора. Роузи беше сред тях. Тя се хвърли към мен и ме прегърна.
— О, боже, Дон, можеше да се убиеш. Не беше чак толкова важно.
— Рискът бе минимален. Основното беше да спра да мисля за височината.
Тръгнахме към метрото. Роузи беше доста превъзбудена. Фрейбърг си беше помислил, че тя е някакъв частен детектив, който работи за недоволен пациент. Беше се опитал да накара охраната да я задържи. Независимо дали позицията му бе законово защитима или не, щяхме да се окажем в трудна ситуация.
— Ще се преоблека — каза Роузи. — Последната ни вечер в Ню Йорк. Какво ти се прави?
Според първоначалния ми график следваше ядене на пържоли, но след като вече бяхме свикнали да се храним заедно, трябваше да подбера ресторант, подходящ и за тази вегетарианка, която не отказва и морски дарове, отгледани в екологична среда.
— Ще го измислим — каза тя. — Има много възможности.
Отне ми три минути да си сменя ризата. Слязох долу и чаках Роузи шест минути. Накрая се качих до стаята й и почуках. Дълго време никой не отговори. След това чух гласа й.
— Според теб колко време ми трябва, за да си взема душ?
— Три минути и двайсет секунди — казах аз, — освен ако не си миеш косата, когато ще ти трябва още минута и дванайсет секунди. — Допълнителното време бе необходимо най-вече защото балсамът трябваше да остане в косата шейсет секунди.
— Почакай.
Роузи отвори вратата само по хавлиена кърпа. Косата й беше мокра и изглеждаше изключително привлекателна. Забравих да я гледам право в лицето.
— Хей — каза тя, — нямам колие. — Беше права. Не можех да използвам извинението с колието. Но поне не ми чете лекция по прилично поведение. Вместо това се усмихна и пристъпи към мен. Не бях сигурен дали ще направи още една крачка, или аз трябва да я направя. Накрая никой не го стори. Стана неловко, но подозирах, че и двамата допринесохме за това.
— Трябваше да вземеш пръстена — каза Роузи.
За миг мозъкът ми го преработи като „венчален пръстен“ и започна да съставя напълно погрешен сценарий. След това осъзнах, че тя има предвид пръстена с шип, който бях предложил като средство да получим проба от кръвта на Фрейбург.
— Да изминем целия този път и да не вземем ДНК.
— За щастие имаме проба.
— Взел си проба? Как?
— В банята. С тампон. Трябва да си прегледа простатата. Подът…
— Чакай — каза Роузи. — Прекалено много информация. Но браво!
— Много лоша хигиена — продължих аз. — А е хирург. Псевдохирург. Невероятно разхищение на хирургични умения — да вкарва в хората синтетични материали само за да им промени външния вид.
— Почакай, докато станеш на петдесет и пет, а партньорката ти е на четирийсет и пет и тогава да видим дали ще говориш същите неща.
— Ти нали беше феминистка? — попитах аз, макар вече да започвах да се съмнявам в това.
— Това не значи, че не искам да съм привлекателна.
— Външността ти би трябвало да няма значение за преценката на партньора ти за теб.
— Животът е пълен с „би трябвало“ — отвърна Роузи. — Ти си генетик. Всички забелязват външността. Дори и ти.
— Вярно. Но не позволявам тя да повлияе на преценката ми за хората.
Бях на опасна територия. Привлекателността на Роузи ме беше вкарала в сериозна беда на университетския бал. Твърдението бе в унисон с убежденията ми относно преценяването на хората и с начина, по който бих искал да преценяват мен. Но никога не ми се бе налагало да прилагам тези убеждения върху някого, стоящ срещу мен в хотелска стая само по хавлиена кърпа. Осъзнах, че не съм казал цялата истина.
— Ако игнорираме тестостеронния фактор — добавих.
— Тук някъде има ли заровен комплимент?
Разговорът ставаше сложен. Опитах се да изясня позицията си.
— Би било неразумно да ти давам предимство, задето си невероятно красива.
Това, което направих след това, без съмнение бе резултат от разбъркването на мислите ми, причинено от поредица необичайни и травматични инциденти през последните няколко часа: държането за ръка, бягството от пластичния хирург и невероятното влияние на това, че най-красивата жена на света стоеше гола под хавлиена кърпа пред мен.
Джийн също носеше известна вина, задето бе казал, че големината на ушната възглавничка е маркер за сексуална привлекателност. И след като никога преди това не се бях чувствал така силно сексуално привлечен от жена, изведнъж изпитах порив да разгледам ушите й. В миг, който след това ми се струваше като случка от „Чужденецът“ на Албер Камю, се пресегнах и отметнах косата й. Но за мое учудване реакцията беше различна от тази в романа, който бяхме изучавали в гимназията. Роузи ме прегърна и ме целуна.