Смятам, че мозъкът ми е устроен по нестандартен начин, но моите предци е нямало да успеят да се размножат, ако не са реагирали на основни сексуални сигнали. Тази ни склонност е вградена във физиологията ни. Аз също целунах Роузи. Тя отвърна.
Разделихме се за миг. Беше очевидно, че вечерята щеше да закъснее. Роузи ме огледа и каза:
— Знаеш ли, ако си смениш очилата и прическата, ще си същия като Грегъри Пек в „Да убиеш присмехулник“.
— Това добре ли е? — Като се имаха предвид обстоятелствата, предполагах, че е добре, но исках да чуя тя да го потвърди.
— Той е най-сексапилният мъж, живял някога на тази планета.
Спогледахме се пак и аз се наведох, за да я целуна отново. Тя ме спря.
— Дон, това е Ню Йорк. Като на ваканция сме. Не искам да си мислиш, че означава нещо повече.
— Каквото се случи в Ню Йорк, си остава в Ню Йорк, нали? — Това беше реплика, която Джийн ме бе научил да използвам, когато ходя на конференции. Никога преди това не ми се бе налагало да я използвам. Стори ми се малко странна, но подходяща за ситуацията. Беше очевидно важно и двамата да се съгласим, че няма да има емоционално продължение. Макар че аз нямах съпруга у дома като Джийн, имах представа за съпруга, силно различаваща се от Роузи, която сигурно след секс излизаше на балкона, за да пуши. Странно, но тази перспектива не ме отвращаваше толкова, колкото би трябвало.
— Трябва да си взема нещо от стаята — казах.
— Добра посока на мислене. Не се бави.
Стаята ми беше само единайсет етажа над тази на Роузи, затова се качих по стълбите. Когато стигнах там, взех си душ, след това прелистих книгата, която Джийн ми беше дал. Все пак се беше оказал прав. Невероятно.
Слязох по стълбите до стаята на Роузи. Бяха минали четирийсет и три минути. Почуках на вратата и Роузи отвори, вече облечена в нощница, с която всъщност бе по-разголена, отколкото с хавлиената кърпа. Държеше две чаши шампанско.
— Извинявай, малко се разгазира.
Огледах стаята. Кувертюрата на леглото беше свалена, пердетата бяха пуснати и светеше само едната нощна лампа. Дадох й книгата на Джийн.
— Тъй като ще ни е за първи — и вероятно единствен път, а ти без съмнение си по-опитна от мен, препоръчвам ти да избереш позата.
Роузи прелисти книгата, след това се върна в началото й и започна пак да я разглежда. Спря се на първата страница, където Джийн бе изрисувал символа си.
— Джийн ли ти я даде?
— Беше подарък за пътуването.
Опитах се да разгадая изражението на Роузи, предполагах, че е гняв, но то изчезна и тя каза съвсем негневливо:
— Дон, съжалявам, не мога да го направя. Много съжалявам.
— Да не казах нещо погрешно?
— Не, заради мен е. Наистина съжалявам.
— Промени си решението, докато ме нямаше?
— Да — отвърна Роузи. — Така стана. Съжалявам.
— Сигурна ли си, че не съм сбъркал някъде? — Роузи беше моя приятелка и рискът за нашето приятелство вече беше първата ми мисъл. Желанието за секс се бе изпарило.
— Не, не, заради мен е. Ти си невероятно внимателен.
Това беше от онези комплименти, които не бях свикнал да получавам. Много задоволителен комплимент. Вечерта не беше пълен провал.
Не можах да заспя. Не бях ял, а беше само 20.55 часът. Клодия и Джийн сигурно бяха на работа в Мелбърн, но не ми се искаше да се чуя с нито един от двамата. Не смятах, че е разумно да установявам повторен контакт с Роузи, затова се обадих на единствения ми друг приятел. Дейв беше ял, но отидохме на пицария и той си взе втора вечеря. След това влязохме в един бар, гледахме бейзбол и говорихме за жени. Не си спомням много от разговора, но подозирам, че много малка част от него би ми била от полза при изграждане на рационални планове за бъдещето.
28.
Мозъкът ми блокира. Това е стандартна фраза и преувеличение на ситуацията. Продълговатият ми мозък все още функционираше, сърцето ми биеше, не забравях да дишам. Бях в състояние да си събера багажа, да консумирам закуската си в стаята, да стигна до летище „Кенеди“, да се чекирам и да се кача на самолета за Лос Анджелис. Успявах и да комуникирам с Роузи до степента, до която бе необходимо, за да координираме тези дейности.
Но не можех да разсъждавам. Причината беше очевидна — емоционално претоварване. Емоциите ми, които обикновено владеех добре, бяха изпуснати в Ню Йорк — по съвет на Клодия, квалифициран клиничен психолог — и бяха опасно свръх стимулирани. Сега се гонеха хаотично в мозъка ми и осакатяваха способността ми да мисля. А имах нужда от целия си мисловен потенциал, за да анализирам проблема.