Роузи седна до прозореца, а аз — до пътеката. Изпълних всички процедури по осигуряване на безопасност преди излитане, като за първи път не се замислих върху тяхната неоправдана обосновка и ирационални приоритети. В случай на нещастие всички трябваше да направим нещо. А аз бях точно в обратната ситуация. Невменяем.
Роузи сложи ръка върху моята.
— Как се чувстваш, Дон?
Опитах се да се съсредоточа върху анализа на един аспект от преживяното и съответната емоционална реакция. Знаех с какво да започна. Логично погледнато, нямаше нужда да се връщам в стаята си, за да взема книгата на Джийн. Не биваше да я показвам на Роузи според първоначалния сценарий, който бях планирал още докато бяхме в Мелбърн и се готвих за сексуалния контакт. Може и да съм социално неумел, но след целувката и тъй като Роузи беше само по хавлия, не биваше да има трудности при продължението. Познанията ми за позите бяха бонус, но вероятно щяха да се окажат ирелевантни първия път.
Тогава защо инстинктите ми ме подтикнаха към действия, които в крайна сметка саботираха този шанс? Отговорът на първо ниво беше очевиден. Казваха ми да не продължавам. Но защо? Идентифицирах три възможности:
1. Боях се, че няма да успея да правя секс.
Не след дълго отхвърлих това предположение. Бях далеч по-некомпетентен от хората с опит, но не смятах за вероятно да стана импотентен от страх. Бях свикнал да се излагам, дори и пред Роузи. Сексуалният нагон беше много по-силен от всякакви изисквания да пазя репутацията си.
2. Нямах презерватив.
Като се замислих по-късно, осъзнах, че Роузи вероятно е предположила, че излизам от стаята, за да купя презерватив. Очевидно трябваше да се снабдя с такъв в съзвучие с всички препоръки за безопасен секс и сигурно камериерът разполагаше с някакви за спешни случаи заедно с резервни четки за зъби и самобръсначки. Фактът, че не го направих, беше още едно доказателство, че подсъзнателно не очаквах да отида по-далеч. Джийн веднъж ми бе разказал как обикалял на пожар Кайро с такси и се опитвал да намери откъде да купи презерватив. Ясно беше, че моята мотивация не е била толкова силна.
3. Не мога да се справя с емоционалните последствия.
Третата възможност се появи в ума ми чак след като елиминирах първата и втората. Веднага разбрах — по инстинкт! — че тя е правилната. Мозъкът ми вече беше емоционално претоварен. Не беше заради смъртоносното спускане през прозореца на хирурга, нито от спомена за разпита в тъмното мазе от брадат психиатър, който не би се спрял пред нищо, за да запази тайната си. Не беше дори заради това, че Роузи ме държа за ръката от музея до метрото, макар и това да даваше своя принос. Беше заради цялостното преживяване да съм с нея в Ню Йорк.
Инстинктите ми подсказваха, че ако бях добавил още нещо към това преживяване, ако бях правил и секс с нея, който буквално щеше да ми изпържи мозъка, емоциите ми щяха да поемат контрол над разума ми. И щяха да ме тласнат към връзка с Роузи. Това щеше да е истинско бедствие по две причини. Първата беше, че тя бе напълно неподходяща за дългосрочни отношения. Втората — че бе дала ясно да се разбере, че такъв вид отношения няма да продължат, след като се върнем от Ню Йорк. Тези причини бяха напълно противоречиви, взаимно изключващи се и се основаваха на напълно различни концепции. Нямах представа коя е вярната.
Вече се спускахме над лосанджелиското летище. Обърнах се към Роузи. Бяха минали няколко часа, откакто ми бе задала въпрос, и аз вече бях помислил добре върху него. Как се чувствам.
— Объркан — казах й.
Очаквах да е забравила въпроса, но по всичко личеше, че разбра отговора.
— Добре дошъл в реалния свят.
Успях да остана буден през първите шест от общо петнайсетте часа полет от Лос Анджелис до Мелбърн, за да си пренастроя вътрешния часовник, но беше трудно.
Роузи поспа няколко часа, след това гледа филм. Погледнах към нея и видях, че плаче. Свали си слушалките и си избърса очите.
— Плачеш — казах. — Проблем ли има?
— Просто не се удържах — отвърната. — Много тъжна история. „Мостовете на Мадисън“. Сигурно не плачеш на филми.
— Правилно. — Предположих, че това се смята за отрицателно качество, затова в своя защита добавих: — Струва ми се, че това е предимно женско поведение.
— Благодаря за това. — Роузи отново млъкна, но изглежда се бе възстановила от тъгата, която филмът бе предизвикал у нея.