— Кажи ми — започна тя, — изпитваш ли нещо, когато гледаш филм? Гледал ли си „Казабланка“?
Бях запознат с този въпрос. Джийн и Клодия ми го бяха задавали, след като гледахме дивиди заедно. Така че отговорът ми беше резултат на разсъждения.
— Гледал съм няколко романтични филма. Отговорът е не. За разлика от Джийн и Клодия и очевидно мнозинството от хората, любовните истории не ми влияят емоционално. Изглежда в мозъка ми няма дял, който предизвиква такава реакция.
В неделя отидох на вечеря у Клодия и Джийн. Чувствах се странно уморен от смяната на часовите пояси и в резултат на това имах затруднения при предаването на строен разказ за пътуването. Опитах се да говоря за срещата си с Дейвид Боренстайн в „Кълъмбия“, за видяното в музеите и вечерята в „Момофуку Ко“, но те бяха вманиачени да ме разпитват за отношенията ми с Роузи. Никой разумен човек не можеше да очаква от мен да помня всяка подробност. А очевидно не можех да разговарям и за свършеното по проекта „Баща“.
Клодия беше много доволна от шала, но той й даде нов повод да ме разпитва.
— Роузи ли ти помогна да го избереш?
Роузи, Роузи, Роузи.
— Продавачката го препоръча. Избрах го почти веднага.
Когато си тръгвах, Клодия попита:
— Е, Дон, възнамеряваш ли пак да се видиш с Роузи?
— Следващата събота — казах съвсем искрено, без да си правя труда да обяснявам, че не ставаше въпрос за светско виждане. Бяхме планирали в събота следобед да анализираме ДНК пробите.
Тя се усмихна доволно.
Докато обядвах сам в университетския клуб и преглеждах папката на проекта „Баща“, се появи Джийн с чиния в едната ръка и чаша вино в другата и седна срещу мен. Опитах се да скрия папката, но успях само да му създам правилното впечатление, че искам да потуля нещо от него. Изведнъж Джийн погледна към щанда зад мен.
— О, боже! — каза той.
Обърнах се да видя и той грабна папката, смеейки се.
— Това е лично — казах аз, но Джийн вече я беше отворил. Снимката на випуска беше най-отгоре.
Той изглеждаше искрено изненадан.
— Мили боже. Откъде взе това? — Взираше се усърдно във фотографията. — Трябва да е отпреди трийсет години. Какви са тези драсканици?
— Организация на среща на випуска — казах. Помагам на приятел. Отпреди седмици е. — Беше добър отговор, като се имаше предвид краткото време, с което разполагах, за да го формулирам. Но имаше съществен дефект и Джийн го забеляза.
— На приятел? Един от многото, които имаш. Трябваше да ме поканиш.
— Защо?
— Кой според теб е направил снимката?
Ама разбира се, някой е трябвало да снима. Бях безмълвен.
— Бях единственият външен човек — каза Джийн. — Преподавах им по генетика. Страхотна вечер — всички бяха пияни, никакви половинки. Най-горещото парти в града.
Джийн посочи едно лице на снимката. През цялото време се бях фокусирал върху мъжете и така и не бях погледнал майката на Роузи. Но след като Джийн я посочи, не ми беше трудно да я позная. Имаше същата червена коса като на Роузи, макар цветът да не беше толкова драматичен като този на дъщеря й. Беше застанала между Айзък Еслър и Джефри Кейс. Кейс се усмихваше широко, точно като на сватбената снимка на Айзък Еслър.
— Бернадет О’Конър. — Джийн отпи от виното — Ирландка.
Познавах този тон. Имаше причина той да си спомня точно тази жена и тя не беше, че е майка на Роузи. Всъщност излизаше, че той не знае за връзката между двете и аз набързо взех решение да не го информирам за нея.
Пръстът му се плъзна наляво.
— Джефри Кейс. Образованието му се оказа лоша инвестиция.
— Той е починал, нали?
— Самоуби се.
Това беше нова информация.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен — каза Джийн. — Хайде, за какво е цялата тази работа?
Пренебрегнах въпроса.
— Защо го е направил?
— Вероятно е забравил да си вземе лития — каза Джийн. — Имаше биполярно разстройство. Един от добрите дни на компанията. — Погледна ме. Предположих, че се кани да ме разпита за причината да се интересувам от Джефри Кейс и срещата на випуска, и трескаво започнах да мисля за достоверни обяснения. Спаси ме празната мелничка за пипер. Джийн завъртя дръжката, след това отиде да я смени. Със салфетка взех проба от слюнката му от чашата с вино и си тръгнах, преди той да се върне.
29.
В събота сутринта отидох с колелото до университета. Бях обзет от неидентифицирано и затова притеснително чувство. Нещата се връщаха към нормалния си ход. Днешните тестове щяха да отбележат края на проекта „Баща“. В най-лошия случай Роузи можеше да открие някого, когото сме пропуснали, но един допълнителен тест нямаше да отнеме много време. И нямаше да има причина повече да се виждам с нея.